В тази статия цитатите от книгата са преведени от мен на български език. Ако знаете английски, прочетете цитатите в оригинал.
Това е един страхотен трилър на Лаура Маршал. „Покана за приятелство“ няма превод на български език. Книгата е с две корици – британска и американска версия (на снимката е американската).
Страхотен трилър, който държи в напрежение през цялото време. Не се използват сложни думи в книгата, но начина, по който авторката борави с тях е уникален. Невероятен стил, немислимо точни сравнения, метафори и много, много тънко чувство за хумор. Докато четях книгата се възхищавах на авторката и снимах откъсите, които най-много ми допаднаха.
Знам, че Фейсбук предлага една идеализирана версия на живота – редактирана и натруфена, за да покажем на света това, което искаме да види.
Преди съм си мислила да изтрия профила си във Фейсбук, за да се предпазя от това да бъда засмукана в този ужасен, губещ времето водовъртеж, в който се усещаш как ровиш в сватбените снимки на някой, който никога не си виждал вместо да свършиш работа, за която имаш краен срок.
– Говорила си със Софи Ханиган за това? Още ли поддържате връзка? — Естер направи такова изражение, че имам чувството, че ако бях отговорила положително още повече щях да й падна в очите.
– За Бога не, съвсем не. Не и след като завършихме. Нея също я намерих.
– Във Фейсбук?
– Да.
– Естествено. Обзалагам се, че е там постоянно, нали? „Вижте ме колко съм прекрасна, вижте ми страхотния живот.“ Не мога да го понасям. За това нямам профил в тъпия Фейбсук – всичко е толкова фалшиво, сякаш е направен да те кара да се чувстваш нищожество заради собствения ти живот.
Викам Хенри да дойде в кухнята, за да си изяде сандвича и той пристъпва бавно с Манки в ръка. Един кичур коса стърчи от главата му право нагоре като рог, а пижамата му е обърната не само наобратно, но и с ръбовете навън. Сърцето ми се изпълва с любов като го гледам.
Не им казвам каква съм била в училище. Просто се смея заедно с тях и ги оставям да си мислят, че съм като тях. Че юношеството ми е било пълно с пиянски истории, кискане по купони с преспиване и страхове от забременяване. Но не беше така, нали? Тийнейджърските ми година за тях биха били като непозната държава.
– Не мисля, че ми пукаше какво мислят другите за мен. Всъщност, не исках да ми пука — има толкова ясна преценка за себе си, толкова е открита — Но знаеш ли какво? Дадох много от себе си за да стана това, което съм сега. Имам хубава работа, чудесен съпруг, две прекрасни деца. Добре съм. Повече от добре съм, всъщност – аз съм щастлива. И се страхувам, че има една малка част от мен, или може би не толкова малка, която иска да им го покаже – на тези хора, които може би все още ми се присмиват или още по-лошо – съжаляват ме.
– Изглеждаш удивително тази нощ — каза той нежно.
Леки потрепвания минаха през мен. Чувствах се все едно, че не бях аз. Този сценарий беше минавал толкова пъти през ума ми, че изглеждаше нередно, че се случва нистина. Гърбът ми докосна стената и когато той пристъпи към мен аз се облегнах на нея, тъй като нямах врява на краката си, че ще ме издържат. Сам ме докасна по лицето и прокара нежно пръст по бузата ми и надолу по врата. Цялото ми тяло потрепна. Той се наведе към мен и виждах как очите му се приближаваха все по-близо и по-близо, докато всичко не стана замъглено. Целуна ме нежно като задържа за секунда горната ми устна между неговите две преди да се отдръпне назад.
– Така добре ли е? — попитай той.
Кимнах. Не можех да кажа и дума.
Тогава ме целуна отново, този път по-силно. Езикът му беше в устата ми, а той ме притискаше толкова силно, че едва дишах. Ръцете му се плъзваха по хлъзгавия сатен на роклята ми, а аз цялата се разтапях. Пръстите му бяха забити силно в мен – сладка болка, която изстрелваше мълнии в тялото ми.
Краят на нещо винаги е начало на друго нещо. Дори когато не можеш да го видиш на момента.
– Ти нямаш Фейсбук, нали?
– Не, нали ти казах. Стоя настрана от социалните мрежи — каза той — пълно е с откачалки.
Връщам се в кухнята, облягам се на плота и се прегръщам силно, защото няма кой друг да го направи вместо мен. Аз съм единствената, която може да се погрижи за самата мен и си обещавам да го правя по-добре за напред.
Вероятно просто не е възможно да познаваш някого истински. Когато стане нещо, всички сме сами. Понякога дори не познаваме себе си.
Хората сравняват загубата на близък със загубата на крайник… казват „О, беше като да си загубя дясната ръка“. Няма нищо общо. Можеш да се научиш да се справяш без ръка или без крак, но никога не можеш да се научиш да се справяш, ако загубиш детето си. Никога не свикваш с това. И никога не става по-лесно.
Никой ли не ти е казвал да внимаваш какво публикуваш в интернет? Снимки на малкото ти момче в училищната униформа? Случайни споменавания на улицата, на която живееш? Снимки на дома ти? Дори се оплакваш във Фейсбук, че трябва да го оставяш на занималня след училище и аз знаех, че ти няма да дойдеш да го закараш в три часа с другите примерни майки.
Изтичах към него и го вдигнах, притиснах го силно в мен и зарових лице в косата му, във врата му. Под миризмата, която училището беше добавила – на моливи, прашни подове и лепкавите пръсти на другите деца – все още се усещаше неговата си миризма – тази, която не съм спирала да вдишвам като наркоман, който диша лепило от денят, в който се роди.
Всеки може да е всеки във Фейсбук.
Точно аз би трябвало да знам повече от всеки, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Също както когато някой разказва история за нещо, което се е случило, когато ти си бил там и не го разказва точно така, както си го спомняш. Може да е защото се опитва да го разкаже по определен начин за по-голямо въздействие или да накара другите да се смеят, или за да впечатли някого. Но понякога това е просто начина, по който го помни. За него това е истината. И ето тук става трудно да разбереш дали това, което помниш е истината или е просто твоята версия за нея.
Вижте също и моите любими цитати от Произход на Дан Браун.