Мислех си да се откажа, признавам си. Мисълта ми мина няколко пъти през ума, но не си го представях как става. Следователно, само си го мислех, но нямаше да се откажа. Това беше втората поредна година, в която се записах за състезанието Витоша 100. Прогнозата за времето беше ужасна – очакваше ни дъжд, а предишните дни вече беше валяло. В страницата на Обиколката на Витоша вече имаше информация, че трасето е по-тежко от обичайното. Ако си бях вкъщи и навън валеше дъжд нямаше да тръгна да карам, но аз се бях записал за едно от най-големите вело-събития в страната.

Още с пристигането ми на паркинга пред историческия музей в Бояна (около 5:00 ч.) започна да вали. И си заваля стабилно, а вече бях извадил колелото от колата. Ядосах се, че дъждът ще отмие маслото от веригата, а аз не си бях взел за изпът. 6:00 ч. взе да наближава и аз се насочих към старта (и финала). Тогава спря да вали. Стартирахме без дъжд, слънцето започна да изгрява. Май това беше, помислих си аз, но нещо не беше наред. Чувствах се спокоен, а преди състезания съм под голямо напрежение (психически и физически), а този път не бях. Нещо не е наред. Пак започна да вали и си сложих ветровката, която беше само ветровка – вода пропускаше и дъждът ме мокреше, но поне не ми беше студено. „Браво! Давайте, давайте!“ – чуваше се писклив глас, който се усили с наближаването на един от последните завои на излизане от София. До автомобил на организаторите имаше жена с чадър, която подкрепяше 1284 откачалки, тръгнали да обикалят Витоша в дъжда.

В състезанието имаше записани 1490 редовни състезатели (платили такса за участие), от които 1183 мъже и 101 жени (стартирали), а 206 участника въобще не са стартирали. Резултатите на състезанието не показват кой не е стартирал (DNS), но проверката ми показа, че това е разликата между записаните участници и тези, които имат резултати от състезанието (преминали поне през една контрола).

В един момент стана отново тъмно. Растителността беше толкова гъста, че все едно карах през нощта. Нямах повод да си сложа слънчевите очила, защото нямаше слънце. Само кал. Много кал. Първночално беше обичайно мокро, а после стана необичайно кално. Започнаха да се връщат хора. Обръщаха колелата и тръгваха надолу към София.

– Връщате ли се? – попита човек от отговорните лица в състезанието.
– Да – отговори колоездача.
– Дайте си номерата да ви запиша, защото ако не финиширате и не се обадите, че се отказвате ще ви търсят.
– Ще се обадя по телефона – каза той.

Това беше едно от изискванията за тези, които се отказват – да съобщят номера си на някой от съдиите или да се обадят на посочените телефони, за да предупредят, че се отказват. Аз продължих. Не можех да се откажа, когато в състезанието участваха жени и деца! И те продължаваха напред. Малки деца. Малки герои. Исках в резултатите от състезанието срещу името ми да има цифри, а не букви.
Цифрите са времето за завършване на обиколката, а буквите са съкращения от DNF – Did not finish (незавършил), DSQ – Disqualified (дисквалифициран), а в някои сътезания има и DNS – Did not start (нестартирал). Не исках да пиша за състезание, в което срещу името ми пише DNF. Исках да пиша за това, че не участвах в колоездачно състезание, а в Сървайвър, за това, че медала, който щях да получа не е медал за финиширане на Витоша 100, а е медал за храброст.

И ето – дойде калта. Спирах периодично и почвах да ровя с пръчка наслоената кал, която се събираше между гумите и рамката на колелото. Чистех я от дерайльора, защото не можех да превключвам скоростите. На най-малката плоча веригата ми започна да залепва по нея. Минах на средна плоча, а после вече не можех да върна на малка, защото наслоената кал не позволяваше превключване. Ето, че нямаше нужда от масло за верига – тя беше цялата в кал. Има един участък, в който трябваше да вземем колелата и да ги бутаме, защото е невъзможно да се кара. Момчето пред мен се подхлъзна, но не можа да падне. Задържа се и стъпи отново. Този път успя – много хубаво се извъргаля в калта. Пак стана и пак падна. Аз бях с едни китайски шпайкове с пластмасова подметка и вече очаквах да ме предадат и да стъпя на пързалката и аз. За моя изненада те се държаха изключително стабилно в калта и всъщност ми помогнаха да не се пързалям. Един от колоездачите дори ми помогна, а след това и на друг. Имаше и такъв призив от организаторите – да си помагаме в тези лоши условия и хората бяха наистина отзивчиви. Не се борехме за време, а за финал.
Започнаха равни пътеки, но кални. Дъждът валеше и аз пак се питах защо си го причинявам. Та нали колоезденето трябва да ми носи удоволствие, а какво удоволствие имаше в това да си буташ колелото в калта и да те вали дъжда. Аз обичам да карам колело, не да се въргалям в калта. Пак се замислих за отказване, но пак не си го представях. Как да се откажа, как да се върна? Продължавам напред!

Започна друго кално спускане. Колоездачите пред мен падаха, защото колелата се хлъзгаха. Слязох от колелото и започнах да бутам (по-точно да спускам надолу). В един момент гумите ми спряха да се въртят от напластената кал. Започнах да я чистя с пръчка и когато приключих не можах да се отместя. Калта държеше здраво обувките ми и правех усилия да стъпвам. Това беше направо глина. Преминах по някакъв начин и отново започна бутане по следващия нагорник. Когато го преминах се откри красива поляна с жълти цветя. След нея започваше спускане, а на поляната едно момиче гледаше изкривения си дерайльор. Останалите спряха и й казаха да не се притеснява, че от тук надолу има подкрепителен пункт, където има и сервиз и ще й го оправят.

Стигнах до пункта и хапнах сандвич. Имаше водоноска, където можеха да се измият колелата, но реших, че няма смисъл да се редя. Продължих по асфалтов път и вече можех да си позволя по-висока скорост. Започнах да въртя, но веригата ми прескачаше. Калта я беше смазала и тя просто се пързаляше по зъбците на плочата. Започна изкачване към Чуйпетлово. Асфалтов път с лек нагорник. Масово хората започнаха да бутат… На този хубав асфалтов път! Бях учуден да видя хора в по-добра физическа форма от мен, които си бутаха колелата. Не спрях за нищо – катерих нагоре и стигнах до пункта на Чуйпетлово. Там спрях за вода и витамини, изтръсках калта от обувките си, в които краката ми започваха да развиват гъбички и продължих по трасето, което продължаваше през черен и много кален път.

На едно място веригата ми прещрака необичайно. Спрях и погледнах напълно отскубнатия ми заден дерайльор, който събра няколко спици и направо ги отскубна от каплата.
Това беше краят. Калта се беше напластила и втърдила по веригата и дерайльора, и вероятно при завъртането веригата го е изкривила и счупила.

Не исках да пиша за състезание, в което срещу името ми пише DNF…

Не се ядосах първоначално. Не се ядосах и след това. Бях изминал 44.47 км – половината от обиколката. Колелото ми се счупи на възможно най-далечната точка от обиколката. Какво да правя… Мога ли да се върна до пункта със сервиза, който беше на 15 км от мен и после да мина още 15. Трябваше да бутам много и да изпусна контролните времена. Щяха ли да имат дерайльор? А капла? А колко щеше да струва? Имах в мен само 40 лв. Трудът не се плаща, но частите се плащат. Докато преценявах ситуацията покрай мен минаваха колоездачи. Едно момиче ме попита дали имам нужда от помощ, но по-скоро само от учтивост или от любопитство. Беше немислимо да се върна до пункта на Чуйпетлово по същия път. Отворих картата и видях, че на 10 метра от мен започва маркирана пътека, която води до асфалтовия път под Чуйпетлово. Тръгнах по нея. За щастие беше на спускане и можех да се кача на колелото и да го карам по инерция. Стигнах на пътя, а там все още имаше физически по-здрави от мен хора, които бутаха физически по-здравите си колела по асфалтирания път. Тръгнах с тях нагоре към пункта. Реших да съобщя на съдия за отказа си на място, а не по телефона. Надявах се да има някой, който пътува към София и да ме вземе. Не държах да взема колелото с мен. Можех да го оставя на пункта и да се върна с моята кола да си го взема. Исках само да си стигна до колата.

Видях един малък бус (мини ван) на пункта и попитах дали могат да ме вземат. Не можеха. Чакаха още двама колоездачи и нямаше да има място. Отидох да пия вода и там чух как някой дава наставления на колоездачите и казваше, че няма да успеят за контролното време и на пункта вече няма храна. Попитах го дали той е съдия от сътезанието.

– Не точно съдия, но аз съм отговорното лице тук.
– На вас ли да си кажа номера? Колелото ми се счупи и трябва да се откажа.
– Да, на мен. Сега ще ви запиша номерата. Ето тук има и други, които се отказват – организирайте се.

Имаше две момчета – едното на 24 години, а другото сигурно на 14. Бяха се уморили и се отказваха заради това, въпреки, че малкият е имал сили да продължи. Чакаха да дойде бащата на малкото момче да ги вземе. Попитах ги дали могат и мен да вземат и те казаха, че сигурно няма да има проблем. Обясних им, че не държа да вземат колелото ми, но те казаха, че имат багажник за 3 колела и няма да е проблем. Заговорихме се и се оказа, че имаме общи приятели. Колко е малък светът!

Мисля, че извадих късмет. Извадих късмет, че колелото ми се счупи, а не аз. Извадих късмет да съм близо до пътя, когато имах авария, да намеря бързо някой, с който да се прибера и дори не чакахме много да дойде бащата на малкото момче, който беше предвидил и одеала, на които да седнем, за да не изцапаме колата. Бяхме в кал до ушите. Когато ме оставиха пред колата отново започна да вали. Прибрах колелото и тръгнах към вкъщи. Някъде по средата на пътя вече ме хвана яд – че не можах да зъврша, че не можах да взема своя медал за храброст.

Направих анализ на движението ми по трасето до мястото, на което спрях с карането от миналата година. На мястото, на което дерайльора се счупи (на половината път от трасето) вече съм бил с 2 часа по-бавно време.

Направих и анализ на участниците и тези, които не са завършили.

За 2021-ва година:

Записани участници	1694
Неплатени регистрации	204
Редовни регистрации (платени)	1490
Мъже общо	1183
Жени общо	101
Стартирали участници	1284
Нестартирали участници	206
Финиширали жени	42
Нефиниширали жени	59
Финиширали мъже	759
Нефиниширали мъже	424
Общо нефиниширали (DNF)	483

За 2020 година:

Равносметката:

През най-калното издание на Витоша 100 не финишират около 38% от участниците, за разлика от предишната година, където не финишират около 6% от участниците и има 1 дисквалифициран.

Повечето новинарски сайтове пишат за това кой е завършил първи и за предложението за брак на финала. Само една медия отрази и тежките условия по трасето и разказва как са се отказали дори и едни от най-добрите състезатели.

Може да прочетете повече в статията на 360mag.bg – Нови рекорди на Витоша 100 в едно от най-калните издания на състезанието.

А аз ще се върна да направя Витоша 100, когато времето се пооправи, защото там имам недовършени дела.

Седмица след състезанието колелото вече ми е ремонтирано и по него все още има кал. Поправката струваше 200 лв., а калта – безценна. Като си взех колелото от ремонт ми казаха, че всичките им колеги пускат снимки със щетите от Витоша 100.