Когато става дума за алкохол, аз лично признавам само едно питие – ирландското уиски Jameson. Казвам Джеймсън, въпреки, че много хора го произнасят Джеймисън, само че за мен Jamieson се произнася джеймисън, но пък кой съм аз да кажа.
По принцип пия обикновен Jameson от зелените бутилки (най-често 0.700 L). Моите приятели знаят, че съм ценител на тази марка и често за рождения ми ден или имения ден ми взимат нещо по-специално – купували са ми Black Barrel, Crested и Black Barrel Select Reserve, а веднъж пих и Caskmates, макар, че не съм купувал и не са ми подарявали цяла бутилка. Пия уискито чисто. Не обичам студени и разредени напитки – не слагам лед, не го държа в хладилника, не го смесвам с други напитки (безалкохолно, сокове). Винаги, обаче, пия Jameson с чаша Coca Cola – отделно. В гърция например нямат малко и голямо питие – там винаги е 50 ml., а ако поръчате уиски и кока-кола ви го сервират смесено, за това е добре да го знаете и да поръчате отделни напитки, ако се случи да посетите Гърция (в някои барове по черноморието също сервират напитките смесени, за да маскират фалшивия алкохол и да отговорят на очакванията на заблудените чуждестранни туристи).
Аз наистина съм голям почитател на това уиски. Едната стена в хола ми е зелена, имам бутилки от Jameson на секцията, а котката ми е кърстена на уискито и се казва Jamie на галено. Обаче има нещо, което ме притеснява:
Не усещам разлика във вкуса на различните видове Jameson.
Аз съм моногамен – пия само това уиски. Може да „кръшна“ само в краен случай – когато съм на гости и ми сервират нещо друго или когато изпием всичкия Jameson в бара и трябва да намерим заместител (не, че пием много, те не са заредили достатъчно). Tullamore Dew е едно от най-близките до този вкус според мен. Въпроса ми обаче е: Внушавам ли си или наистина няма разлика между Caskmates, Crested, Black Barrel, и Black Barrel Select Reserve?
Реших да потърся информация в мрежата и да видя дали някой е споделил мнение – естествено търсих на английски, като най-разпространен международен език, но освен рекламните статии, съчинени от PR-ите на Jameson не видях мнение на реален потребител, за това реших да споделя своя опит.
И така, оказа се, че има “доловимо ухание на карамел и кремави аромати от зърненото уиски, пиперливи нотки, сладост на екзотични плодове от шери бъчвите. Вкусът е интензивен и наситен, концентрирани пикантни нюанси, привкус на ядки и ванилия, с шери и плодови вкусове. Финалът е наситен, мек и сочен, интензивен и богат” и не знам си още какво, но аз наистина не намирам разлика.
Реших да направя един експеримент с моите приятели и роднини – поканих ги на гости и сложих на масата 3 вида Jameson – обикновен, Crested и Black Barrel, само че напитката вътре беше една и съща – напълних бутилките с обикновен Jameson. Помолих ги да опитат различните видове и да кажат кое им харесва най-много. Всички бяха единодушни – уискито в прозрачната бутилка с черен етикет Black Barrel е уникално! „Толкова е меко, че мога да го пия чисто“, „Това уиски ми хареса най-много“ – и посочиха черния етикет. Оказа се, че хората вече усещаха нещо по-различно във вкуса само заради опаковката на продукта. Накрая им казах – „във всички бутилки има еднакво уиски“. Бяха стъписани. Не ми повярваха и помислиха, че се шегувам с тях. Шегувах се наистина, но не и в този момент, в който им признах, че е едно и също. Пак пиха, пак вкусваха… Първо казаха „не, това беше различно“, после „да, еднакво е“, а преди да им кажа то беше различно, много меко, най-доброто.
Така веднъж National Geographic бяха правили експеримент като поръчали храна и я сервирали на хората, само че едната храна е била в кутиите за вкъщи, а другата е била сервирана в чинии. Хората казали, че храната в чиниите е по-вкусна. Всъщност тя била еднаква, както направих и аз с уискито. Оказва се, че единствено опаковката и рекламата са по-различни, разбира се и цената на уискито, защото идва в по-различна бутилка, по-луксозен етикет и дори картонена кутия за по-луксозен външен вид. Общо взето казах на приятелите ми да не си дават парите за по-скъпи опаковки, защото уискито вътре е едно и също.
Няколко дни след екперимента им сервирах наистина Crested и обикновен Jameson в различни чаши и помолих да ми кажат кое е по-хубаво като ще им кажа кое е Crested и кое обикновено след като си кажат мнението. Crested според Jameson се характеризира така: „Вкусът му е ярко наситен с шоколадови нотки, плодов характер, деликатни подправки и нотки на шери, които са изцяло благодарение на отлежаването на уискито в шери бъчви“. Първо посочиха правилната чаша и казаха „това е по-хубавото“, попитах „Сигурни ли сте?“, тогава казаха „Не, в другата чаша е по-хубавото“. Казах им кое е било Crested, но не смятам, че човек трябва да подготвя рецепторите си за нещо различно и да се напъва да намери разлика, ако тя не е осезаема от първата глътка, а и в този случай разликата не съществува. Ако наистина имаше разлика, хората нямаше да се чудят и да дегустират отново, а просто щяха да кажат още от първия път.
Един приятел пък ми се ядоса на експеримента (той не беше в опитната група) и изрази мнението си, че ние не сме такива ценители и нямаме небце за това уиски и не сме критерий за оценка, държеше на теорията, че уискито е различно, но ние не го усещаме. А като не го усещаме, защо да даваме пари за нещо по-скъпо!?
Отворен съм за мнения от други ценители, ще се радвам да споделите. Но за мен уискито в различните бутилки няма разлика във вкуса. Толкова много Jameson съм изпил, че дори съм забелязвал разлика в цвета на уискито от различни партиди.
Няма карамел, шери, пиперливи нотки и сладост на различни плодове и шоколад. Има само различни бутилки, които карат мозъка ни да мисли, че пием нещо по-качествено. Всичко в тези бутилки е маркетингов трик.
Двама луди решили да избягат от лудницата, но трябвало да прескочат 100 стени. И така започнали да прескачат.
На 33-тата единият казал:
– Още малко остава, давай!
На 66-тата другият казал:
– Айде, почти успяхме!
Вече на 99-тата пак първият казал:
– Айде да се връщаме, не мога повече!
Отдавна исках да направя каране 200 км. за един ден. Тази година след като си купих колелото, за което мечтаех реших, че вече е време. Коронавируса ограничи маршрутите ми до 1 – Обиколка на Пирин. Първоначалната ми идея беше обиколка на Беласица през Македония и Гърция или каране в Гърция, но със забраните за пътуване и налагането на задължителна карантина на лицата, излезли в чужбина тези варианти отпаднаха. Миналата година правих тази обиколка с един приятел и със старото ми колело – хибрид (т.е. градско: като планинско, но с по-тънки гуми – не е на ток или на метан – често ме питат какво е хибрид). 163 км беше пътуването от Сандански през Гоце Делчев, Добринище и Симитли. Там спряхме и се прибхаме до Сандански с влака, защото денят свършваше, а ние нямахме време и сили да караме през Кресненското дефиле, а и там е доста опасно като цяло, не само за колоездачи.
Обиколката на Пирин през 2019, която направихме до СимитлиБилета за колелото от обиколката през 2019
Тази година тръгнах сам. Казах само на един приятел със
шосейно колело, който смятах, че има необходимото ниво. Той отказа, защото
прецени, че не е готов, а на другите от групата на шосейните колоездачи не
казах, защото смятах, че те са доста по-напреднали от мен. Другите ми приятели
(не, че познавам много колоездачи) или нямаха шосейни колела или нямаха нужната
подготовка.
Тръгнах към 7:00 ч. Взех храна, резервна гума, преходник от
френски към автомобилен вентил, шестограми, щанги (за смяна на гуми), пари,
зарядно, телефон и смарт часовник с GPS, с който засичам каранията. Помпа не взех, защото нямаше къде
да я сложа. Тази, която имам е по-голяма и разваля вентилите на гумите.
Маршрута ми беше само по пътища, все щях да намеря помпа от някой, ако се
наложи.
Сутринта беше топло и тръгнах по магистралата към Катунци.
Знам, че е забранено за колела, но реално там е по-безопасно за мен, защото
карам в аварийната лента и колите минават на 2 метра от мен вместо на 20 см., а
ако бях заобиколил магистралата щях да катеря още много баири. След Катунци,
когато стигнах на Горно Спанчово започна „веселбата“. Нагорник! Повече от 20
км. Най високата точка, до която трябваше да стигна е на 1424 м. надморска
височина – Попови ливади (Папаз Чаир). От там ме чакаше спускане до Гоце
Делчев, а от там до Добринище пътя е почти равен. Има изкачвания, но много
леки. Едно е да изкачиш 300 м. височина за 40 км трасе, друго е над 1000 за 20
км.
На разклона за с. Пирин направих почивка за вода. Снимах се на табелата и продължих. В началото е добре, пътя е по-равен, но после изкачването продължава. След всеки завой се надявах поне да стане равно, но за съжаление следваше ново изкачване. Почнах да огладнявам, оставаше ми малко и исках да стигна на Папаз Чаир, за да направя почивка и да хапна. Най-накрая стигнах. Знаех, че най-трудното мина, но си мислех, че никога няма да стигна. Баир след баир се редяха и вече се питах къде съм тръгнал. Съмнявах се, че ще издържа цялата обиколка. Може би пак щях да стигна до Симитли и да се кача на влака (ако има).
Стигнах до Папаз Чаир. Имаше заведение, което работеше и спрях да хапна. Имаше огромно куче, което за моя изненада не ме подгони. Беше с каишка (но отвързано), вероятно на собствениците на заведението. На тръгване му хвърлих няколко сухара и то тръгна с мен да ме изпрати. Няколко метра по-нататък по пътя е паметника на Гоце Делчев. Спрях за снимка, а там имаше двама мотористи, които се снимаха. През целия ден имаше много мотористи по пътя. Заговорихме се, казаха, че са от Кюстендил, предишния ден са ходили в Мелник. Единия забеляза колелото ми и го снима, за да го покаже на негов приятел. Все пак колелото ми е едно от най-добрите. Беше голям комплимент за мен. Спуснах се към Гоце Делчев. Тази година вече знаех пътя и не гледах картата на къде да тръгна. Завих към Добринище и пътя пред мен стана равен. Времето беше страхотно. Имаше облаци, но не беше студено, а слънцето не ме печеше. После до мен се изви и река Места. Зеленина, река, тук-таме някой живописен мост, през няколко километра кътчета за отдих с чешмички. Спомних си как миналата година спирахме да си починем, защото бяхме доста уморени, а сега вместо да търся от къде да си напълня вода аз настъпвах педалите все по-силно. Нямаше много коли на пътя, беше спокойно, реката до мен си течеше и тогава чак ми стигна до съзнанието, че аз си осъществявам една от мечтите – да карам 200 км. с новото си колело – да направя обиколка на Пирин за един ден. Скоростта ми се увеличаваше, а с нея и адреналина. УОХООООООООО! Чух се как викам от кеф. Няма нищо по-хубаво от това да преследваш мечтите си и да ги осъществяваш.
Стигнах Добринище. Спрях на бензиностанцията, за да заредя
батерията на часовника си. Може би контакта имаше проблем, защото висях там
повече от половин час, а батерията се зареждаше много бавно. По едно време ми
писна и тръгнах. Надявах се да издържи. Следващото препятствие предстоеше – да
изкача Предела. Там имаше чешма и винаги хората спираха за вода, пълнеха големи
бутилки. Помня как миналата година бях умрял за вода, а никой от тези хора не
ми каза „Напълни си, ти си с малка бутилка“ – 750 мл., а те пълнеха 11-литрови
туби и като се напълнеше бутилката веднага след нея зареждаха нова под чучура
без да оставят и капка да изтече в коритото на чешмата. Нагорника ми се стори
по-лесен. Миналата година спирах на няколко места да почивам, кръста ме болеше
и бях скапан. Крепеше ме мисълта, че от там до Симитли е само спускане и после
се качваме на влака. Един вид пътуването ни тогава беше само до Предела – от
там надолу не го броях. Сега взех баира наведнъж без спирки за почивка. Отидох
на чешмата, пак имаше хора, но се мушнах между тях. Напълних вода, изпих я,
отидох втори път за вода, този път всички чучури бяха заредени с бутилки.
– Давай, напълни си вода – каза един от хората – само да не напълниш много с тая бутилка – пошегува се той.
– Няма, няма, ще оставя и за вас да има – отвърнах на шегата
– Тая бутилка само ти тежи.
– На мен друго ми тежи – пошегувах се аз.
Всъщност, когато човек си казва
истината не е шега. Спуснах към Симитли – беше страхотно. Спускането е
наградата за катеренето. Чувствах се все едно, че летя.
136 km беше изминатото разстояние на Предела
От Симитли продължих в посока
Креснеското дефиле през Черниче и чак там излязох на главния път. Батерията ми
беше на 4% и ми трябваше ток. Реших, че ще потърся къде да го заредя като
изляза от дефилето, защото вече се стъмваше – исках да изляза максимално бързо
от там. Не го усетих това дефиле. Като минавам с колата ми се струва, че
пътувам от там цяла вечност, а сега просто прелетях през него. Стигнах до
Кресна и там аз и GPS часовника
ми заредихме батериите. Все още не бях решил като мина Кресна от къде да се
прибера – отново по магистралата, от където и тръгнах или по главния път (Е79).
Тъй като се стъмваше реших да тръгна по магистралата. Прецених, че е
по-безопасно, заради дистанцията, на която минават колите от мен. Имах
светлини, но не мога да разчитам само на
тях. И така – качих се на магистралата. До Сандански оставаше малко. Или така
си мислех…
Спуках предната гума. Погледнах GPS-a – 192.9 km. Добре, поне всичко, от това, което бях приготвил щеше да влезе в употреба. Само дето нямах помпа. Беше още светло, но се стъмваше бързо. Не можех да сляза от магистралата. Може би беше грешка, че реших да тръгна от там. А може би не. През цялото време информирах близките ми къде съм. Когато спуках гумата се обадих на майка ми, защото сестра ми не отговори. Казах й да дойде с помпа, но тя не можеше, защото беше с племениците ми, а и нямаше помпа. Каза, че ще се обади на някой да дойде. Каза: „Мога да изпратя човек, той каза, че ще дойде с бус направо да качите колелото и да те прибере“. Тези хора не разбираха… Аз бях прескочил 99 стени. 193 километра от 200 и мечтата ми отиваше по дяволите. Не е честно! Бях изминал толкова много път. От ляво се издигаше Вихрен, а до него лежеше Кончето. Заобиколих цялата тази планина. Изкачих Папаз Чаир с толкова много усилия, крещях от кеф по пътя, знаейки, че настъпвам педалите на колелото си по пътя към една от мечтите ми. Не се отказвам! „Не, не искам да ме закара. Искам помпа!“
Следващите 30 минути докато дойдат с помпа ми се сториха цяла вечност. Стъмваше се, почти нищо не се виждаше. Беше ме яд. Яд, че на крачка от дома ми спуках гума. Дори не бях сигурен как се сваля каплата на това колело. Извадих всичко необходимо. Започнах да свалям външната гума и да проверя дали не е останало нещо остро отвътре. Беше ми трудно – пръстите ми бяха изтръпнали от дългото държане за кормилото, движех ги трудно и не ги усещах. Колата дойде, смених вътрешната гума, не я напомпих много, че ме беше страх да не се спука. Продължих по пътя, пак спрях да пипна гумата дали не е спукана, беше леко мека, но се движех. Вече беше пълен мрак, махнах слънчевите очила и насекомите се забиваха право в очите ми. Опитите да ги почистя влошиха нещата, защото солта от потта ми подразни очите ми още толкова. Часовника извибрира. 200 км. Постигнах целта си, оставаше още малко до вкъщи. Нещо обаче не беше в ред. Кой знае колко съм карал така в тъмното. Спрях пак и проверих гумата. Напълно мека. Нямах друга гума, нито ми се занимаваше да сменям отново. Сигурно аз не я бях сложил както трябва, едва си усещах пръстите на ръцете. В този момент писа сестра ми, отговаряше на първия ми зов за помощ. „Всичко наред ли е?“, казах „Не, спуках гума“. Тя не можеше да дойде, защото не беше вкъщи. Каза „Изпращаме кола, къде си?“ Пратих локация и зачаках. Още 30 мъчителни минути докато дойде другата кола. Беше ме яд още повече. Финиширах карането на 204 км., но не бях доволен. Трябваше да се върна там, от където съм тръгнал. Облегнах колелото на мантинелата и оставих светлините включени. Тировете пускаха допълнителните светлини, когато наближаваха, за да видят какво има – дебел колоездач на магистралата със спукана гума – какъв загубеняк. Вероятно това са си мислели. Чувах странни звуци в тъмното. Може би мантинелата пукаше от това, че метала изстиваше през нощта, а може би чувах и някакво животно от другия край на пътя. Да, малко ме беше страх сам в тъмното. „Какъв загубеняк“ – мислех си и аз за себе си. Тябваше да тръгна по Е79 вместо по магистралата. Нямаше да спукам гума и до сега да си бях вкъщи. Какъв лош късмет извадих. Или пък… не е лош. Това си е моя късмет. И е късмет – спуках гума на няколко километра от дома си, където близките ми можеха да реагират и да ми помогнат. Ами ако това беше станало от другия край на планината, където нямаше кой да ми помогне? Ами ако беше станал друг инцидент, ако бях тръгнал по Е79? Можеха да станат далеч по-страшни неволи по време на тези 200 километра, а това, което стана беше възможно най-безобидното.
Колата дойде. В 22:49 написах на
всички „Прибрах се“.
В неделя (на следващия ден), въпреки,
че бях убеден, че проблема за втората спукана гума е само и единствено в мен и
това, че не съм сменил правилно гумата, все пак реших да огледам външната
предна гума.
Още едно телче. Съвсем не съм бил
виновен аз. Явно такъв ми е бил късметът.
Писаха ми приятели, познати – реагираха на сторито, което споделих в инстаграм с маршрута на пътешествието ми и епичните 204 километра. Хора, които не бяха писали отдавна ми писаха. На по-следващия ден чух и, че и съвсем странични хора, които не са колоездачи и са ми просто познати са разбрали за моите 200 километра и са били възхитени от постижението ми. Карането в Страва (където са колоездачите) все още няма коментари, някои от близките ми приятели даже не са го харесали, няма нито едно „браво“, нито коментари в групата във Viber. Може би това, което съм направил не е толкова впечатляващо. Не, че го направих, за да впичатля някого. Чувствах се добре, само леко уморен. Нищо не ме болеше за моя изненада.
Нямам търпение да го направя пак.
* Mayday – Международен сигнал за помощ, използван в радиокомуникациите.
Един от най-честите въпроси, (и най глупавите) които ми задават е с кой съм карал колело. Много дразнещ въпрос. Често отговарям „Не казах, че съм правил секс, а че съм карал колело“ – не ми трябва повече от един човек за целта. Сам. Хората приемат колоезденето като колективен спорт, сякаш не мога да тръгна сам и ми трябва някого. Колко човека биха се навили да карат над 100 км или да изкачат над 2000 м. височина? А колко от тях да познавам? А колко от тях да са свободни тогава, когато искам да тръгна?
Ако чаках някого, никъде да не бях отишъл до сега.
Това събитие беше организирано от Bella Extreme – Петрич. В календара им беше записано „Кашински водопад (Скоко)“ на 11/12 май (събота или неделя). Не ползвам системата за промиване на мозъци “Facebook”. Изпратиха ми календара им, който преписах в моя календар (само събитията, от които се интересувам). Питах организатора няколко дни преди събитието дали ще ходят до водапада в Кашина и кога точно, защото цялата информация е във Фейсбук групата, но още не бяха решили. В петък ми казаха, че са се отказали заради лоша прогноза за времето. Не разбирах кое беше лошото на прогнозата: 24°C, вятър 4-5 м. в секунда, слънчево. Така или иначе бях решил да отида. Те вероятно са щели да тръгнат от Рожен, но аз не обичам да си качвам колелото в кола. Тръгвам винаги от вкъщи.
Тази събота времето беше наистина хубаво, на места леко подухваше, а над планините се виждаха струпани тъмни облаци, но като цяло беше топло. Ще запомня с. Карланово (след Мелник) с дружелюбоните хора, които винаги ме поздравяват. На Рожен спрях в механата на един приятел за почивка, да хапна и да пийна едно кафе. Тръгнах късно от Сандански – в 13 ч., а на Рожен стигнах около 2 часа по-късно. Към 15:30 продължих към Кашина. Първо се минава през уникалния тунел, прокопан в една от „пирамидите“, характерни за региона на Мелник и Рожен. Целият район е обграден с този природен феномен. Мелнишките пирамиди са уникално красиви скални образувания. Високи, отвесни, сякаш направени от пустинен пясък, а по върховете им – зеленина.
Малко след тунела се стига до първото село след Рожен – Любовище. Чудех се защо ли се казва така. Уж думата „любов“ е в името на селото, а окончанието е като на „чудовище“, звучи малко страшно това Любовище и вероятно понякога любовта е като чудовище. Иначе е доста красиво, особено над селото, където се открива страхотна гледка и веднага след това стеснен път, сякаш мост, който свързва два свята.
Първото куче вече ме подгони. Бях забравил да си взема кучешките бисквитки, които съм си купил за подобни случаи. След малко подвиквания и подсвирквания кучето ме остави. С не много стръмни изкачвания след около 50 мин. от почивката ми в Рожен вече бях на Кашина.
„Във виното е истината, във водата е здравето“ – табелка с този текст от латинския цитат In vino veritas, in aqua sanitas стои в ъгъла на табелата на Кашина. Има един особен чар в тези ръчно направени табели на забравените от бога места. Не металните светлоотразителни табели за начало и край на населено място, а точно тези – навярно изработени търпеливо от някой сръчен майстор в селото. Няколко бързи снимки на табелката и право към водопада. Пресякох реката по дървения мост и започнах стръмно изкачване.
Когато стана почти отвесно просто слязох от колелото и започнах да бутам. Срам ме е да бутам по принцип – колелото е за да се кара. Настигнаха ме двама „куджовци“, или както им казва един приятел „Цезари“ (използва го като нарицателно заради широко разпространеното име на куче). Тук на помощ дойде второто ми протеиново брауни, от което отчупих, за да се харесам на кучетата. Те започнаха да махат дружелюбно с опашки и ме придружиха. Терена беше такъв, че нямаше как да не бутам – гумите нямаха сцепление, земята под мен беше ронлинва. Пък и кой щеше да ме види там, че бутам.
– Добър ден – поздравих мъжа и жената, които в същия момент се появиха срещу мен.
– Има още по голям нагорник – каза жената.
– Е, има, знам, че има и ми е още по-нанагорно като идвам от Сандански.
– Познавате ли района?
– Да, идвал съм и друг път, но пеша.
– Все едно гледам Росен – моя син. И той кара, постоянно сменява колелата. Той сега е на Черни връх – разказа гордо жената.
Бях забравил колко е стръмен нагорника. GPS данните от Strava показват на места над 40% наклон. Просто не можех да се кача на колелото и да потегля. Но малко след това качих и най-стръмната част и можех отново да карам.
На мястото където свършва стръмния нагорник има разклонение. Надясно се тръгва за с. Пирин и Горно спанчово, а на ляво е за водопада. И там – на този кръстопът има надписи за посоките. За да не се изгуби човек. И имам предвид не за да не се изгуби по пътя, а за да не изгуби себе си.
До табелките с посоките имаше надпис на дървена подложка, също като този, който беше на входа на селото. Нищо не е вечно, нито камъните, нито отчаянието!
Понякога, когато съм изминал десетките километри, изкачил стотици метри, и вече изразходвал силите си, се случва нещо, което да ме трогне, обикновено много малко нещо, което ме инжектира интравенозно с невероятен прилив на енергия. И когато човек е изминал толкова много път от прага на дома си, движен само от двигателя на собствените си усилия, тогава разбира, че всичко останало е просто нищожно. Един прост надпис ми даде толкова много енергия, и ми припомни, че точно такива са нещата в природата – прости и семпли, но значими. И понякога, за да го разберем трябва да изминем много дълъг път.
Тези надписи ги нямаше миналата година. От там до водопада оставаше малко, а и за мое облекчение е надолник. Пътят пак се разклонява. На У-образния кръстопът отново има табелки. Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.
Още една „инжекция“ свеж прилив на енергия. Радвам се, че дойдох сам. Ако бях там с други хора преживяването нямаше да е същото. Аз ставам малко емоционален на такива места и имам нужда да остана сам с тишаната и природата. Без други хора, без нищо. Просто искам да бъда сам с колелото си.
Не аз се докоснах до това кътче – то се докосна до мен.
Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.
И някой ден ще карам колело до там.
Не харесвам да чета такива книги. Те са пълни с емоции, които натъжават. Не съжалявам, обаче, че я прочетох. Не само успях да намокря 299-та страница с една сълза, но и се смях истински с тънкото чувство за хумор в книгата. Дори не бих казал, че хуморът е бил неуместен.
Напомни ми много за мен. Моят ръководител на дипломната ми работа веднъж ми каза, че имам страхотно чувство за хумор, което умея да вмъкна дори в академичен текст. И не само за това. Напомни ми за мен не само с любовта си към велосипеда, но и с разбиранията и схващанията си. Аз също съм агностик (често използвам думата атеист), и също така включвам въображението си тогава, когато трябва да намеря смисъла в нещо, а не го виждам веднага. Така сме устроени хората. Винаги сме нетърпеливи и искаме да видим нещата на момента.
Моите любими цитати от книгата на Ланс Армстронг „Пътуване обратно към живота“:
Прочетох някъде как съм прелетял френските хълмове и планини. Но човек не прелита хълм. Той се бори с наклона бавно и болезнено и може би ако се труди достатъчно упорито, го изкачва преди останалите.
Същото е и с рака. Хубави, здрави хора се разболяват от рак и правят всичко необходимо и възможно, за да го победят, и въпреки това умират. Това е основното, което научаваш: хората умират. И след като го проумееш останалото изглежда несъществено. Просто нищожно.
Хората умират. Тази истина е толкова обезкуражаваща, че на моменти дори не мога да я произнеса. Защо да продължаваме, ще кажете? Защо не спрем и не се проснем където сме? Но има и друга истина. Хората живеят, и то по най-забележителния начин. Докато бях болен, открих повече красота, триумф и истина във всеки един ден, отколкото бях видял на кое да е колоездачно състезание. Това бяха човешки моменти, не мигове на чудо. Запознах се с един тип с оръфан пуловер, който се оказа брилянтен хирург. Сприятелих се с изтормозена и претоварена с работа медицинска сестра, Латрис, която ме обгради с грижи, които биха могли да са израз само на най-дълбока привързаност и симпатия.
Видях деца без вежди и мигли, с изгорена от химиотерапията коса, които се бореха със сърцето и куража на Индураин.
Все още не разбирам напълно.
Всичко, което мога да направя е да ви разкажа какво се случи.
Джим знаеше каква битка за оцеляване води майка ми, но също така беше забелязъл и че е винаги добре облечена, че аз съм спретнато и добре гледано дете. Явно заинтригуван, предложи на майка ми прилична отстъпка за първото ми истинско колело. Беше „Швинг Маг Скрамбъл“ и го получих, когато бях на около седем години. Въпреки, че беше грозно кафяво и с жълти капли, аз си го харесвах. Защо хлапетата си падат по колелата? Защото колелото е свобода и независимост, първият ти чифт гуми. С колелото можеш да се рееш свободно и без ограничения.
Тери Армстронг беше християнин, а роднините му бяха склонни да учат майка ми как да ме отглежда. Въпреки всички свои положителни страни той лесно избухваше и ме налагаше с камшика за глупости – за хлапашки неща, например че съм разхвърлял.
Веднъж оставих в стаята си отворено чекмедже с висящ навън чорап. Тери извади бухалката, която си пазеше от отбора в колежа. Беше си масивна дървена бухалка, каквато по мое мнение човек не бива никога да вдига пред малко момче. Той ме завъртя с гръб към себе си и взе да ме налага.
Бухалката беше предпочитаното му възпитателно средство. Закъснеех ли – прибягваше до нея. Пляс! Правех ли се на много умен – пак заиграваше бухалката. Не ме болеше само физически, а и емоционално. И постепенно намразих Тери Армстронг. Смятах го за преливащ от тестостерон неуравновесен откачалник и в резултат на това първите ми впечатления от религията като такава бяха, че тя е занимание за двулични лицемери.
Защо карах колело, след като бях болен от рак? Колоезденето е толкова интензивно, болката – толкова силна, че действа абсолютно пречистващо. Когато тръгваш с колелото, може да имаш чувството, че целият свят се е стоварил наплещите ти, и след шестчасово каране при интензивна болка на прага на поносимостта започваш да усещаш покой. Болката става толкова дълбока и силна, че над мозъка ти сякаш се спуска воал. Поне за известно време се затваряш в някакъв тунел и преставаш да се взираш в проблемите си; можеш да изключиш всичко останало, тъй като усилието и последващото изтощение са абсолютни.
„Движи се“, казвах си. Ставах, обличах топли дрехи, слагах си уокмена и тръгвах на разходка. Нямам представа какви разстояния изминавах. Изкачвах хълма, излизах през портата и поемах по пътя.
Мога ли да се движа, значи съм здрав.
Как се изправя човек пред собствената си смърт? Понякога си мисля, че кръвно-мозъчната бариера е не само физическа, но и емоционална. Може би психиката ни има защитен механизъм, който ни пречи да осъзнаем, че сме смъртни, преди да е крайно наложително да го направим.
В нощтта преди операцията мислих за смъртта. Опитах се да изброя най-ценните си качества и се запитах, ако ще мра, как предпочитам да го направя – като се мятам и се боря яростно или тихо и кротко? Какъв характер се надявах да проявя? Бях ли доволен от себе си и от постигнатото в живота до сега? Заключих, че дълбоко в себе си съм добър човек, въпреки, че е можело да бъда и по-добър. И в същото време разбирах, че на рака не му пука.
Запитах се в какво вярвам. Никога не съм бил по молитвите. Надявах се силно, желаех силно, но не се молех. Още като малък развих известно недоверие към масовата религия, но усещах, че мога да бъда човек на духа и да вярвам горещо. Най-просто казано, вярвах, че съм достатъчно отговорен, за да бъда добър човек, което значи открит, честен, работлив и почтен. След като съм бил такъв, след като съм се държал добре с близките си и не съм изменил на пирятелите си, след като като съм отдавал дължимото на общността си и на определени каузи и не съм бил лъжец, измамник или крадец, ми се струваше, че това е достатъчно. В края на пътя, ако наистина имше някой или нещо, което да ме съди, се надявах да бъда съден според начина, по който съм живял, а не в зависимост от това дали съм бил кръстен. Ако наистина има Бог, се надявах на края на дните ми той да не каже: „Ама ти не си християнин, така че не си за тук.“ Ако пък ми каже така, бих му отговорил: „Да ти кажа прав си. Чудесно!“
Една сестра ми донесе порция бъркани яйца.
– Може ли да видя майа си? – попитах.
След малко мама влезе тихо и ме хвана за ръката. Разбирах как се чувства, колко страда като майка да ме види в този вид. Бях нейна плът и кръв, тя ме беше създала до последния сантиметър кожа и до малкото пръстче на крака си аз й пренадлежах. Докато съм бил бебе е броила колко пъти вдишвам и издишвам през нощта. Преди да ни сполети това, си мислеше, че трудностите вече са зад гърба ни.
– Обичам те – казах й. – Обичам живота си, а ти си ми го дала и съм ти толкова задължен за това.
Крис Кармайкъл ме сграбчи за ръката. Двамата с него бяхме заедно повече от шест години. Нямаше нещо, което не можем да си кажем или признаем.
– Как си? – попита ме той.
– Чудесно.
– Добре. А сега сериозно – как се чувстваш?
– Крис, чувствам се чудесно.
– Аха, добре.
– Крис, ти не разбираш – казах му и се разплаках. – Радвам се, че стана така. Знаеш ли, всъщност нещата ми харесват такива, каквито са. Обичам препятствията да се изправят срещу мен, винаги ги е имало и не познавам друг начин на живот. Това е някаква огромна глупост, с която ще се справя. Не искам нищо да се променя.
Местенцето беше абсолютно спокойно. Признавам си, че в началото ме беше страх да тръгна по почивка в Халкидики през уикенда. Всички отиваха тогава, а аз избягвах лудниците. Исках спокойствие. И дори в петък вечерта, тук беше много спокойно. Заведенията не бяха пълни дори и на половина. Вървяхме по крайбрежната улица и търсехме къде да седнем. Избрахме един бар и когато влязохме видяхме, че дават световното по футбол на огромна видеостена.
– Сядаме възможно най-далече от телевизора – казах аз. Той нищо не каза, само ме последва. Вече му бях казал, че все още се чудя кое е по-безсмислено – до играеш футбол или да гледаш как го играят. От другия край на бара се оказа, че не се чува нищо от телевизора, а само приятна музика (Deep House). Седнахме на последната маса, която всъщност беше първата – до морето.
– Напоследък, като се събудя и благодаря…
– На кой благодариш? За какво? – прекъснах го бързо, като очаквах да ми каже, че благодари на господа. Сервитьорката дойде и ни даде меню.
– … сега ще ти обясня. Благодарен съм, че се събуждам, че имам ръчички, че имам крачета, че живея в страна, която не е във военно положение, че имам питейна вода, че имам дом, че съм здрав, че мога сега да си позволя да дойда тук и да пия бира край морето. Знаеш ли, имаме толкова много неща, а се съсредоточаваме само в една липса, която ни отнема цялото внимание, сякаш това е всичко.
– Така е, прав си. Хубаво е, че си благодарен, но защо ти е такъв негативизъм? Да, аз също съм благодарен, че съм жив и здрав, че имам финансовата възможност да обикалям света, но да се замисля и да благодаря за тези неща означава да се сетя за всички тези хора, които страдат по някакъв начин. Аз си имам собствения си живот и собствените си проблеми, не си мисли, че съм егоист или, че другите не ме интересуват. Напротив! Но отдавна вече съм претръпнал, знам, че има такива неща, но това само ме натоварва психически. Мисли за по-позитивни неща. На мен също ми става гадно, когато мина покрай хора с инвалидни колички и аз мога да ходя, да карам колело, да скачам по хаус партита. Но такъв е живота. Всеки си има своята липса. И съм се замислял…, мисля, че имаше такъв филм или книга, но сюжета беше нещо като сделка с дявола – ако може да ми даде това, което ми липсва, но да ми вземе нещо друго… вероятно не бих се съгласил. Знам ли колко ще ми липсва другото нещо, което ще ми вземе… всъщност – не бих се съгласил въобще. Аз си искам своята липса. Аз си я имам толкова отдавна, че съм свикнал да живея с липсата си. Не мога те първа да свиквам с нова липса, ами ако не мога да свикна и със запълнената липса? Всеки си носи кръста. „Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал“, както се казва в „Птиците умират сами“. Всеки си има липсата и си мисли, че неговата е най-страшна. Не се фокусирай върхи тези неща – ако нещо ще се случи, то ще се случи без значение колко много не искаш да се случи и ако нещо няма да се случи, то няма да се случи, независимо колко много го искаш. Не казвам да бъдеш позтивен на макс до степен публикуване на снимки във Facebook „Честит вторник“, но просто не обръщай много внимание на негативните неща.
Първо ще започна с пояснение на заглавието. Cmd е съкращение от command (команда). Следващата дума Facebook (книга лице) няма да я обяснявам – знаете си я. Мисля, че и идеята ми схванахте. Това, което се случва във Фейсбук е подаване на команди – на лабораторните мишки (потребителите). Когато един започне да говори за нещо – всички започват да говорят за това нещо, без значение дали знаят нещо по темата. Просто е модерно. И вместо да видим различни неща от различните ни приятели в социалния боклук, ние виждаме еднакви неща от различните ни приятели. Cmd също така e съкращение и от command prompt: програма в уиндоус, която изпълнява текстови команди, както в операционната система DOS.
В тази статия съм разгледал масовите изблици в мрежата – маниите, които обземат потребителите на „фейса“, или казано с други думи – в кой период с какво са ме занимавали всички до един.
От доста време събирам материал за тази статия. Можех да продължа, но за момента съм деактивирал акаунта си и спирам да събирам информация. Това не значи, че не мога да напиша допълнение. Също така, вероятно съм пропуснал нещо, но започвам от момента, в който съм забелязал какво става.
2014
Ice bucket – манията, в която и българските политици се заливаха със ледено студена вода в подкрепа но хора, болни от (не помня каква болест). Не ми стана ясно как това им помага да оздравеят, но клипове с мокри като плъхове хора имаше навсякъде в мрежата.
През юли същата година имаше мания „Какво значи името ти“. На недразнещия очите розов фон бяха изписани имена, а всяка буква от името описваше личността.
А моят отговор тогава беше:
След това нямам спомени чак до 2016 г.
2016 Януари:
Хората публикуват разни характеристики на група от зодии. По този начин си вдигат егото, а зодиите дори не са групирани по въздушни, огнени, водни, земни знаци или там както се групират. Всички масово публикуват зодии, да не говорим че самите хороскопи са толкова измислени и нямат нищо общо със звездите.
Другата мания в този период е:
Това е Еди-кой си.
Еди-кой-си прави така.
Еди-кой-си е умен.
Бъди като Еди-кой-си.
Преди това манията беше флаг на Франция заради атентат в Париж. Флаговете вече са официална програма на Фейкбук и всеки може да създаде и да си сложи „щампа“ на профилната снимка.
Юли
Покемон, много постове за Покемон. Явно са платили и на много DJ-и, понеже те масово рекламират покемон и започнах да им давам Unlike.
Септември
Предизвикателство: черно-бяла снимка в подкрепа на жените болни от рак на гърдата.
В същия месец има вируси: Публикации от заразените с текст „Любопитно ли ти е какво мислят хората за теб? Вече е възможно, отвори този вирус“. Или: „Facebook добави нова функция, виж кой е гледал профила ти.“ И понеже сме любознателни – отваряме си вирусчета и ни е супер.
2017 Януари
Лютеница. Много лютетица – масово! Причината е, че открили следи от канабис в пробите на марка лютеница. Всички полудяха.
Октомври
Всички се запалиха по игри на думи (някакви кръстословици) и кой като не знае отговора публикува във Фейсбук. Отделно, разбрах, че това давало точки.
В същия период Фейсбук се наводни с масови събития. Например: Масово сране пред парламента, масово танцуване на песента… пред НДК, масов бой еди-къде-си.
2017 Декември
Срам ме е да го кажа, но трябва. Шушана. Всичко се напълни със Шушана. Оказа се, че това е песен, която е издадена доста отдавна, но се съживява. Мазния гюбек се върти навсякъде, но има и голям дял във Фейсбук.
2018 Февруари
Как ще изглеждаш като холивудска звезда. Приложение, което слага филтри върху снимките. Всички масово се публикуваха. Подобни приложения по това време показваха и как ще изглеждаш като представител на противоположния пол.
Към края на 2017, началото на 2018 масово се говори за някаква истанбулска конвенция, в която се оказа, че много голям проблем е джендъра.
Аз лично нямам идея какво значи думата конвенция и защо е точно истанбулска (нито съм чел текста), а съм сигурен, че никой от хората, които й се противят също няма идея не само какво е конвенция, но и какво точно е джендър. Дори се чу израз и като „третия пол“. Оказа се, че хората го разбират като по-нова дума за хомосексуализъм.
Аз най-вече не разбрах какво представляват публикациите относно това: протест или недоволство, че се раждат хора с аномалии (говоря за хермафродити, прочетете и за транссексуални)? Ами то е все едно да недоволствате и протестирате срещу синдрома на Даун или аутизма.
Да, ще се раждат хермафродити по дадени причини или хора с „психични заболявания“ и хормонален дисбаланс, и дори да криете това от децата си няма да го спрете с публикации във Фейсбук.
Защото това не е като да протестирате за „СПАСЕТЕ ПИРИН“ – другото наводняване от публикации в същия период от време. Спасихте ли го? Представям си как депутата си седи във Фейсбук пред компютъра и си вика „Ей, колко хора са против, я да отменя това решение.“ Ситуация, която ми наподобява това:
Исус проверява дали снимката на болното дете има достатъчно харесвания, за да го спаси.
Снимки на болни деца се публикуват постоянно. Това разбира се води до други въпроси: наистина ли е болно детето или е снимка от интернет и е измама, горкото дете, ще споделя снимката за да му помогна да оздравее (процес, който е описан в учебниците по медицина), или пораждане на тревога и съжаление в потребителя, който го гледа с мисълта „някой друг ще му помогне“. Тези снимки се споделят по-рядко от честните и почтени „игри“ ХАРЕСАЙ, СПОДЕЛИ, КОМЕНТИРАЙ и спечели най-новия IPHONE!
На мода в момента е Гинка. Отново всеки втори пост е за Гинка – поставено лице, на което е регистрирана нова фирма, която ще купи ЧЕЗ.
Завършвам с явление, което може да се повтори по всяко време на годината. Става въпрос за: И когато завали (моя си, моя; падат ли мъгли…) – Нямам предвид песента на Слави, разбира се. Имам предвид, че когато завали (нещо различно от обикновен дъжд в повечето случаи) всяка една поблукиация е със снимка на завалялото. Най-много има за снега. Сякаш Иван няма прозорци.
Е, и без друго знам, че повечето хора са прости. Нямам нужда от Фейсбук да ми напомня като ми натрапва техните изкривени представи за нещата, които се случват около нас. За съжаление има някои неща, за които мога да се информирам само от социалния боклук, но покрай сухото гори и мокрото.
В тази статия цитатите от книгата са преведени от мен на български език. Ако знаете английски, прочетете цитатите в оригинал.
Това е един страхотен трилър на Лаура Маршал. „Покана за приятелство“ няма превод на български език. Книгата е с две корици – британска и американска версия (на снимката е американската).
Страхотен трилър, който държи в напрежение през цялото време. Не се използват сложни думи в книгата, но начина, по който авторката борави с тях е уникален. Невероятен стил, немислимо точни сравнения, метафори и много, много тънко чувство за хумор. Докато четях книгата се възхищавах на авторката и снимах откъсите, които най-много ми допаднаха.
Знам, че Фейсбук предлага една идеализирана версия на живота – редактирана и натруфена, за да покажем на света това, което искаме да види.
Преди съм си мислила да изтрия профила си във Фейсбук, за да се предпазя от това да бъда засмукана в този ужасен, губещ времето водовъртеж, в който се усещаш как ровиш в сватбените снимки на някой, който никога не си виждал вместо да свършиш работа, за която имаш краен срок.
– Говорила си със Софи Ханиган за това? Още ли поддържате връзка? — Естер направи такова изражение, че имам чувството, че ако бях отговорила положително още повече щях да й падна в очите.
– За Бога не, съвсем не. Не и след като завършихме. Нея също я намерих.
– Във Фейсбук?
– Да.
– Естествено. Обзалагам се, че е там постоянно, нали? „Вижте ме колко съм прекрасна, вижте ми страхотния живот.“ Не мога да го понасям. За това нямам профил в тъпия Фейбсук – всичко е толкова фалшиво, сякаш е направен да те кара да се чувстваш нищожество заради собствения ти живот.
Викам Хенри да дойде в кухнята, за да си изяде сандвича и той пристъпва бавно с Манки в ръка. Един кичур коса стърчи от главата му право нагоре като рог, а пижамата му е обърната не само наобратно, но и с ръбовете навън. Сърцето ми се изпълва с любов като го гледам.
Не им казвам каква съм била в училище. Просто се смея заедно с тях и ги оставям да си мислят, че съм като тях. Че юношеството ми е било пълно с пиянски истории, кискане по купони с преспиване и страхове от забременяване. Но не беше така, нали? Тийнейджърските ми година за тях биха били като непозната държава.
– Не мисля, че ми пукаше какво мислят другите за мен. Всъщност, не исках да ми пука — има толкова ясна преценка за себе си, толкова е открита — Но знаеш ли какво? Дадох много от себе си за да стана това, което съм сега. Имам хубава работа, чудесен съпруг, две прекрасни деца. Добре съм. Повече от добре съм, всъщност – аз съм щастлива. И се страхувам, че има една малка част от мен, или може би не толкова малка, която иска да им го покаже – на тези хора, които може би все още ми се присмиват или още по-лошо – съжаляват ме.
– Изглеждаш удивително тази нощ — каза той нежно.
Леки потрепвания минаха през мен. Чувствах се все едно, че не бях аз. Този сценарий беше минавал толкова пъти през ума ми, че изглеждаше нередно, че се случва нистина. Гърбът ми докосна стената и когато той пристъпи към мен аз се облегнах на нея, тъй като нямах врява на краката си, че ще ме издържат. Сам ме докасна по лицето и прокара нежно пръст по бузата ми и надолу по врата. Цялото ми тяло потрепна. Той се наведе към мен и виждах как очите му се приближаваха все по-близо и по-близо, докато всичко не стана замъглено. Целуна ме нежно като задържа за секунда горната ми устна между неговите две преди да се отдръпне назад.
– Така добре ли е? — попитай той.
Кимнах. Не можех да кажа и дума.
Тогава ме целуна отново, този път по-силно. Езикът му беше в устата ми, а той ме притискаше толкова силно, че едва дишах. Ръцете му се плъзваха по хлъзгавия сатен на роклята ми, а аз цялата се разтапях. Пръстите му бяха забити силно в мен – сладка болка, която изстрелваше мълнии в тялото ми.
Краят на нещо винаги е начало на друго нещо. Дори когато не можеш да го видиш на момента.
– Ти нямаш Фейсбук, нали?
– Не, нали ти казах. Стоя настрана от социалните мрежи — каза той — пълно е с откачалки.
Връщам се в кухнята, облягам се на плота и се прегръщам силно, защото няма кой друг да го направи вместо мен. Аз съм единствената, която може да се погрижи за самата мен и си обещавам да го правя по-добре за напред.
Вероятно просто не е възможно да познаваш някого истински. Когато стане нещо, всички сме сами. Понякога дори не познаваме себе си.
Хората сравняват загубата на близък със загубата на крайник… казват „О, беше като да си загубя дясната ръка“. Няма нищо общо. Можеш да се научиш да се справяш без ръка или без крак, но никога не можеш да се научиш да се справяш, ако загубиш детето си. Никога не свикваш с това. И никога не става по-лесно.
Никой ли не ти е казвал да внимаваш какво публикуваш в интернет? Снимки на малкото ти момче в училищната униформа? Случайни споменавания на улицата, на която живееш? Снимки на дома ти? Дори се оплакваш във Фейсбук, че трябва да го оставяш на занималня след училище и аз знаех, че ти няма да дойдеш да го закараш в три часа с другите примерни майки.
Изтичах към него и го вдигнах, притиснах го силно в мен и зарових лице в косата му, във врата му. Под миризмата, която училището беше добавила – на моливи, прашни подове и лепкавите пръсти на другите деца – все още се усещаше неговата си миризма – тази, която не съм спирала да вдишвам като наркоман, който диша лепило от денят, в който се роди.
Всеки може да е всеки във Фейсбук.
Точно аз би трябвало да знам повече от всеки, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Също както когато някой разказва история за нещо, което се е случило, когато ти си бил там и не го разказва точно така, както си го спомняш. Може да е защото се опитва да го разкаже по определен начин за по-голямо въздействие или да накара другите да се смеят, или за да впечатли някого. Но понякога това е просто начина, по който го помни. За него това е истината. И ето тук става трудно да разбереш дали това, което помниш е истината или е просто твоята версия за нея.
В тази статия цитатите от книгата са в оригинал на английски език. Може да видите преведените от мен цитати.
Това е един страхотен трилър на Лаура Маршал. „Покана за приятелство“ няма превод на български език. Книгата е с две корици – британска и американска версия (на снимката е американската).
Страхотен трилър, който държи в напрежение през цялото време. Не се използват сложни думи в книгата, но начина, по който авторката борави с тях е уникален. Невероятен стил, немислимо точни сравнения, метафори и много, много тънко чувство за хумор. Докато четях книгата се възхищавах на авторката и снимах откъсите, които най-много ми допаднаха.
I know that Facebook offers an idealized version of life, edited and primped to show the world what we want it to see.
I’ve thought about deleting my Facebook account before, to prevent myself from getting sucked into that terrible time-wasting vortex where you find yourself poring through the wedding photos of someone you’ve never met instead of meeting a work deadline.
„You talked to Sophie Hannigan about this? Are you still in touch with her?“ Esther manages to give the impression that if I answer affirmative I will sink even lower in her estimation.
„God no, not at all, not since school. I tracked her down as well.“
„On Facebook?“
„Yes.“
„Of course. I bet she’s on there all the time, isn’t she? ‘Look how gorgeous I am, look at my amazing life.’ I can’t stand it. That’s why I’m not on there; it’s all so bloody fake, as if it’s actually designed to make you feel crap about your own life.“
I call Henry into the kitchen for his toast, and he comes ambling out holding Manky. One piece of his hair is sticking straight up from his head like a horn and his pajamas are inside out and back to front. My heart swells with love for him.
So I don’t tell them who I was at school, I just laugh along and allow them to think that I’m the same, that my adolescence was filled with drunken escapades, giggly sleepovers, pregnancy scares. But it wasn’t, was it? My experience of being a teenager would be like a foreign country to them.
„I didn’t think I cared what anyone here thought of me. Actually, I didn’t want to care what anyone thought of me.“ She’s so scrupulous with herself, so honest about her own motives. „But you know what? I’ve worked bloody hard to get where I am. I’ve got a great career, a gorgeous husband, two lovely children. I’m OK. I’m more than OK, in fact; I’m properly happy. And I’m afraid there’s a little part of me — or may be not so little — that wants to show them, people that might still be laughing about me, or even worse pitying me in a corner of their minds.“
„You look amazing tonight,“ he said softly.
Little flutters rippled through me. I felt like someone else. This was a scenario I had played so many times in my head, it didn’t seem right that it could be happening in real life. I had my back to the wall and as he stepped toward me I rested my weight against it, not trusting my legs to support me. Sam put his hand to my face and traced a finger gently over my cheek and down the side of my neck. A shudder ran through my entire body. He leaned in and I could see his eyes coming nearer and nearer until everything became a blur. He kissed me softly, holding my top lip between both of his for a second before pulling back.
„Is this OK?“ he asked.
I nodded, unable to speak.
He kissed me again, harder this time, his tongue exploring my mouth, pressing up against me so closely that I could barely breathe, hands running over the slippery satin of my dress, my insides turning hot and liquid in response. His fingers pressed hard into my flesh, a delicious pain that shot bolts of electricity trough my body.
The end of something is always the start of something else, even if you can’t see it at the time.
„You are not on Facebook, are you?“
„No, like I told you, I stay right away from social media,“ he says. „Full of nutters.“
Back in the kitchen, I lean against the worktop, hugging myself tightly because there is no one else to do it for me. I’m the only one who can take care of me, and I vow to do it better in the future.
Perhaps it’s simply not possible to truly know another person. When it comes down to it, we’re all alone. Sometimes we don’t even know ourselves.
People compare losing a person to losing a limb sometimes… ‘Oh, it was like losing my right arm,’ they say. It’s nothing like that. You can learn to cope without an arm, without a leg. You never learn to cope with losing a child. You never get used to it. It never gets easier.
Did no one ever tell you to be careful about what you put online? Photos of your little boy in school uniform? Casual mentions of your local high street? Pictures of your house? You even moan on Facebook about having to put him in after-school club, so I knew you wouldn’t appear at three o’clock today with all the proper mothers.
I run to him and pick him up, squeezing him to me, burying my face in his hair, his neck. Underneath the odor that school has added, of pencils and dusty floors and other children’s sticky fingers he still has his essential smell, the one I’ve been inhaling like a glue-sniffer since the day he was born.
Anyone can be anyone on Facebook.
I should know better than anyone that things aren’t always what they seem. It’s like when someone tells a story about something that happened when you were there, and it’s not at all how you remember it. It might be they’re telling it a certain way for effect, to make people laugh, or to impress someone. But sometimes that’s simply how they remember it. For them, it’s the truth. That’s when it becomes hard for you to know whether what you remember is the truth, or whether it’s just your version of it.
Така щяха да изглеждат лозунгите на псевдопатриотите, които пищяха покрай Хелоуин, че в навечерието на български празник се празнува друг празник – езически, еретически, сатанински или какъвто там го определят.
Едно от посланията покрай Хелоуин беше „Научете децата си да правят кукурески маски, не тикви за Хелоуин “ или нещо подобно. Къде сте сега „народни будители“, когато идва нещо по-страшно от Хелоуин!?
Оказва се, че много малко хора се зъбят срещу Свети Валентин, че не е български празник, че не е част от българските традиции и фолклор. Разбира се, българите си имат и оправдание: „Ама ние не празнуваме Свети Валентин, а Трифон зарезан“. Това оправдание за двата празника, които делят една и съща дата, казано на шега ще проработи, но гневните коментари по повод небългарския празник Хелоуин не са въобще шеговити.
Ето и най-разпалените в интернет, само си представяйте как казват това за Свети Валентин вместо за Хелоуин:
Престанете с тази извратеност, промити мозъци!!! Запознайте децата си с българските празници „Сирни заговезни“ или Еньовден ден!!! Покажете им силата на нашия фолклор, оцелял през вековете! Научете децата си да се гордеят, че са наследници на древен народ, най-древния в Европа!!! Заведете ги на концерт на ансамбъл “ Българе“, за да научите и ВИЕ и ТЕ, че нашите неравноделни тактове в народната ни музика ги няма никъде по света и те ни дават сила да оцелеем през вековете!!! На това ги научете, а не да се обличат с дрехи на скелети и вещици!!! Тези, които унищожават народът ни и искат да вземат божията ни земя, ви промиват мозъците, а вие дори не осъзнавате, че ви затриват! Осъзнайте се!!!!
(Jordanka Todorova 1)
Отпадъци извратени! В България е ден на народните будители, а вие предишния ден празнувате езически бесовски празници! Хелоуийн!! Здравей, Тиква! Това е твоят празник! Предполагам, че ще празнувате и края на Първата световна война и Ньойския договор, който завинаги оряза и скапа надеждата за българското обединение! Но „жив е българският Бог!
(Тихомир Атанасов)
Мир вам.
Хелоуин и Свети Валентин са еднакво небългарски празници. Защо обаче единия празник е придружен от масово недоволство, дебати, обиди, снимки във фейсбук с надписи, а другия се приема напълно, и то от същите хора, които само преди няколко месеца държаха на всичко българско и родно.
Моя колаж гласи: „Българите ще си празнуват Свети Валентин дори и да не носим мартеници“
За Коледа какво мислите иначе? Ние си имаме Бъдни вечер. Чупиш питката, ядеш сарми, боб и лягаш под завивките да пърдиш. И точно това (последното действие) описва най-точно защитниците на българското – въздух под налягане.
И понеже мразя да съм като всички българи, които казват „САМО В БАЛГАРЯ Е ТАКА“, да погледнем отвъд пределетие на страната. Противници на Хелоуин има и в други държави.
Само една снимка в цял Google е против празнуването на Свети Валентин. И понеже съм професионален хейтър не мога да не се заям за небългарската дума „мерси“, а също и за небългарския правопис и пунктуация: Не [ЗАПЕТАЯ] мерси [с малка буква]. Каква е причината да не се използва българската дума Благодаря вероятно се крие дълбоко в психологията на патриотизъмъ.
Наричам го Soffish. Това е диалект, който се говори в София, предимно от по-новото поколение. „Но в София не се говори диалект!“ – Сѐдни са малко на т’ва жълто паве да ти о̀бясна нещо: Диалектът е разновидност на езика и се използва за неформално общуване между хората от дадена териториално или социално обусловена езикова общност. (Любопитните на тема диалект ще си намерят подробностите в Уикипедия)
Мислех да пиша за този нов „език“ още преди няколко години, когато чух две момичета да си говорят в мола: „А той е много скини“ (и отминаха). Не чух продължението на разговора (не, че ме интересуваше). Тогава се замислих кога за първи път съм чувал някой да говори така. Преди повече от 10 години в някакво предаване по телевизията едни дами бяха излезли да разясняват нещо за рака на гърдата. Насърчаваха жените да си направят изследвания:
„Просто си го запишете в скеджъла и го направете“.
Друг път мои бизнес партньори от София ми написаха „Дай ми landline“, тъй като не можеха да се свържат с мен на мобилния телефон. Но истински се нахъсах да опиша езика Soffish, когато преди няколко дни разговарях със софиянец и от обща култура се попитахме един на друг „как мина денят ти“.
Някакви колове за някакви си политики. Предположих, че колове вероятно е дума на Soffish от английската дума за обаждане call (кол), но тъй като животът ме е научил да не правя прибързани изводи, реших да попитам. Да, интиуицията ми не ме беше подвела. Обаждания.
Тук почва да ме човърка обаче следното: Какви процеси протичат в главите на тези хора, за да предпочетат дума на чужд език?
БЯЛ РЕД: *
Навлизам в психологията, а тази тема ми е чужда, не съм се консултирал с някой, който е запознат с поведението на хората и разсъжденията ми по темата са единствено от провинциалния ми български ум с цялото ми уважение и любов към английския език.
В най-ранната си форма лингвистиката (науката за езика) е била част от философията. Аз нямам никакви познания по психолингвистика и социолингвистика и не знам дали тези науки дават отговори на някои въпроси, които си задавам.
*Нарочно съм написал „бялред“. То е белред – бележка на редактора, пък аз съм си и автора даже. Но софийския език не търпи така свободно е-та. Бел е селско, казва се бял. Даже на софийски език се казва и бяли, а не бели, както по принцип е правилно. Както веднъж каза сестра ми зе един човек: Толкова културно говори, че още малко и ще каже нящо.
Това с нящо ме подсети и за диалекта в Пирин (селата Катунци, Петрово, с. Пирин) – там всяко е се променя на я. Включително и на думата нящо, Пятрово и т.н. Когато човек чуе този диалект, в началото може да помисли, че е чист книжовен български език, тъй като се различава от говора в югозападна България където се казва „Нема голем бел леб“.
Връщам се пак на темата: не разполагам с много примери на Soffish (и се радвам за което), тъй като рядко отивам в столицата и избягвам до колкото мога контакти с високомерни софиянци.
Моля разграничете Soffish от съвременния софийски език. Soffish се сформира от съвременен софийски език + английски език.
Наблюденията ми показват, че чрез говора си човек издава информация за себе си. Например колко е интелигентен, от къде е, колко е богат. Още на първично ниво – един език без диалекти и акценти издава човека от къде е. Дори без да говорите този език. Повечето ще разпознаят френски, италиански, японски, руски, английски (британски / американски) и други. А носителите на самия език могат да разпознаят и от кой регион е човека. В България можем да разберем кой е от северна България, кой е от Варна, Бургас, Стара Загора, Видин, Кюстендил, Петрич, Благоевград. В Америка могат да разпознаят не само от кой щат са хората, но и дали са емигранти от Мексико или пък са негри (също както ние си разпознаваме хай ци-гаа-ните).
Наблюденията ми в още по-близък план на различните говори ми показват дори, че има още повече разлиики, макар и незабележиме за „невъоражено ухо“. Давам пример с диалектите в Банско и Разлог, които имат много общи черти, но и много различия. И ще се фокусирам върху говора в Петрич. Макар да звучи почти еднакво във селата около Петрич, забелязвам, че повечето села имат нещо, по което се отличават. Например от Дрангово до Марикостиново се казва ме вместо ми и те вместо ти. „Тоо ме е батко“ (Тоя ми е батко). Удължението на последната гласна е характерно за целия регион на Птерич. Тоо / Таа (тоя / тая) или в изречения: Тва нѐ ли тий от мен? или Тва твойто лий?. В по-близките до Македония планински селца съм чувал и дните от седмицата да звучат като на македонски: четвърток петок.
Там, където се говори един и същи диалект се наблюдават разлики. Сякаш чрез говора си човек казва „Аз съм от еди-кое-си село“.
Това се използва и като похват в литературата. Авторите например вместо да дават обяснения за героя си го оставят да говори, а читателя си прави изводите за това какъв е човека по неговия говор и неговите мисли.
Защо софиянеца би предпочел да каже „Запишете си го в скеджъла“, „Той е много скини“ и „После някакви колове“?
По този начин с говора си той демонстрира, че знае английски. Че до такава степен е потънал в този език и толкова много го използва, че едва ли не е забравил как беше думата на български. Или пък… думата на английски описва много по-добре това, което иска да каже той! Ето тук ще го подкрепя в употребата на дума на английски език, когато тази дума няма аналог в българския. Но пък колове? Скеджъл? Скини? Айде стига. Как ще ти хрумне да използваш кол вместо обаждане в нормалната реч!?
Друга причина за употребата на англицизми в речта е, че те наподобяват терминология.
„Ооо, ти си умен?!“
Терминологията е взаимствана основно от английски и латински език. Когато две алерголожки си говореха на „неразбираем език“ не ми беше трудно да разбера, какво значи, че хапчето, което те коментараха, се приема сублингвално (подезично). Няма проблем разбира се, да използвате терминология с колегите си или където това е необходимо, но не и да имитирате терминология, която не съществува. Езикът също ми помогна да отговоря на въпроса „Къде се намират остеоцитите“, когато мой приятел беше студент първи курс по медицина и препитваше неговия съквартирант. Той не можа да отговори. Аз казах в костите. Направих връзка с думата остеоцити и заболяването на костите – остеопороза.
Когато в езика Soffish се използват чуждите думи, така сякаш са си български, едва ли не казват „Виж колко съм умен, знам думи, които ти не знаеш“. А повечето хора не биха попитали „какво значи това“. Ще се смачкат вътрешно в себе си и ще си кажат „Колко съм тъп, нямам представа какво казва, а той е умен щом знае тези толкова сложни купешки думи“. А всъщност те са сноби, които не се различават по нищо от обикновен мангал, който говори цигански и като стигне до дума, която не знае я казва на български.
Не правете прибързани изводи също както не направих и аз със колове. Подбирайте думите си внимателно. Говора издава много. Не само казва къде живееш, но казва също и какво ти е възпитанието, каква ти е културата, какви комплекси имаш, колко си умен или на колко умен искаш да се направиш.
Зареждане ...
