Мрачната, сива и депресираща София за поредна година посрещна бегачи от целия свят за състезанието под крилото на унгарската авиокомпания Wizz Air. Бързам да си напиша заключението още в началото: и организацията на състезанието е като организацията на полетите*.
Накратко:
Няма ваучери за полетите на Wizz Air
Няма медали за всички завършили участници
Не дават вода на всички пунктуве на състезателите на 10 км
На финала се наредих на опашка да го пресека
Бяха ме предупредили, че в миналите години медалите за финиширалите участници не стигат и ги раздават по-късно (по пощата!). Надявах да са си взели поука от пропуските и да не ги повтарят, а също така смятах и че за мен не е проблем да ми дадат медала по-късно без да подозирам, че чувството хич не е приятно.
И тази година отново нямаше медали за всички. И това включва мен, иначе ако бях взел медал сигурно щях да съм като останалите медалисти – усмихнат и щастлив и да тръбя наляво и на дясно колко е било хубаво на маратона. Беше, но за бързите. Това е доста разочароващо за някой, който се е предизвикал да участва в това състезание и е бил път до София специално за това, като например аз, проклетникът. Разбира се, тук идва някой, който да каже „ама ние не бягаме за награди“ (най-често вече взел награда). Е аз бягам за награда, особено когато съм се записал на състезание и съм платил такса за участие. Но за организаторите на Wizz Air Marathon Sofia е по-важно да съберат колкото се може повече такси за участие без да са подготвени с обещаните награди. Обяснявам си го с простата причина да се тупат в гърдите, че тази година са се записали още повече участници и колко популярно е станало състезанието. Да, обаче не е редно да се приемат още регистрации, ако не са осигурени съответните награди за тях. Но това е типична самолетна практика – да се продават повече билети за един полет отколкото са местата в самолета. Само че ако това се случи, на хората, които се откажат от полета се предлагат компенсации. А ето една друга самолетна практика: когато се допусне грешка в авиацията се вземат мерки тя повече да не се повтори. А не да продължи да се повтаря.
Софийския маратон без ваучери за полетите на Wizz Air
Ваучери за Wizz Air също не бяха осигурени, както беше обещано и те ще се пращат допълнително. Гафове с тях е имало също в минали години: веднъж се дават със стартовия пакет, веднъж се дават само на финиширилите, веднъж се дават с изтекъл срок на валидност. Или като тази година – не се дават въобще.
Не дават вода на състезателите на 10 км
Обещаха тази година водата да не свърши. И тя не свърши, защото не я даваха. Повечето пунктове бяха за бегачите на 21 и 42 км., а на тези на 10 км. не даваха вода навсякъде. На мен лично не ми трябва вода на 10 км., но на едно момче пред мен два пъти му отказаха вода. Момчето протягаше ръка, а ДОБРОволците размахваха пръст за „не“ (все пак спазваха инструкции), защото момчето тичаше на 10 км., а водата се пазеше за тези на маратон и полумаратон. Накрая един бегач, който беше на 21 км. взе вода и му я даде. Как не ги е срам! Бегачите, които пък взеха вода коментираха след състезанието, че им е било много неудобно да вземат цяла бутилка, да отпият 2-3 глътки и да я изхвърлят. Упрекваха ги, че не е в чаши. Естествено, че един бегач няма да се натумка с половин литър вода докато тича. Така проблема с водата беше решен – за да може да стигне, не се даваше на всеки, който имаше нужда.
На мен вода не ми трябваше, но исках 2 прости неща. Да финиширам и да взема медал.
На финала се наредих на опашка да го пресека
Стигнах до финиша и вместо да го мина с максимална скорост и пулс 200 bpm, аз се наредих на опашка и преминах финиш линията на малки стъпки докато бавно се мести опашката, на която се раздаваха медали и преди да успея да взема медал извадиха ламинираните хартийки.
Хаос в гардероба
Хората, които са оставили вещи в гардероба са чакали над час и половина да си ги вземат.
Това е най-лошо организираното състезание, на което някога съм бил и повече никога няма да се запиша на него!
Разбира се, имаше и доволни – тези, които бяха по-бързи и си взеха медалите. Те не намериха никакъв кусур на организацията, но не всички сме кенийци.
Публикацията им в Instagram:
Поради огромния брой заявки в последната седмица преди маратона, не всички получиха на място оригиналните си възпомeнателни медали.
Тези които получиха временни медали днес, ще могат да получат своите възпоменателни медали от 4 до 8 ноември 2024 г. от 10 до 17 ч. от Информационния център на „София – европейска столица на спорта“ бул. „Михай Еминеску“ 5 (срещу Румънското посолство), а на бегачите извън София отличията ще бъдат пратени след поискване по пощата.
Извиняваме се за неудобството и ви уверяваме, че всеки ще получи своя оригинален медал!
Много бях ядосан. Написах им: Нищо, важното е че събрахте такси за участие
А те отговориха:
Всичко, което включва таксата, ще бъде получено от вас. Молим още един път да ни извините, за другата година предвиждаме нещата да са съвсем различни. Поздрави!
Само, че се съмнявам другата година нещата да са различни. Дори тази година бяха „гарантирали“ медали за участниците, които са се записали до месец юли, но всъщност на финала никой не проверява кой кога е бил записан. А сякаш опашката преди финиша беше като за TSA.
Много лоша организация. Недопустимо е не само да не наградиш участниците, но и да ги натрупаш на опашка преди финиш линията. Изключително съм разочарован и не мисля, че са способни на правилен жест за извинение, освен празни обещания за следващия път. И още се питам дали заслужават проверка от КЗП и да оспорвам транзакцията за платената такса.
* Последните ми две резервации за самолетни билети на Wizz Air бяха променени, а за едната претърпях и финансови загуби. Мои познати ме помолиха за съдействие, защото не можеха да направят check in поради технически проблеми в сайта на Wizz Air. За това не ги вземам на сериозно и ги избягвам ката опция за летене.
Мислех си да се откажа, признавам си. Мисълта ми мина няколко пъти през ума, но не си го представях как става. Следователно, само си го мислех, но нямаше да се откажа. Това беше втората поредна година, в която се записах за състезанието Витоша 100. Прогнозата за времето беше ужасна – очакваше ни дъжд, а предишните дни вече беше валяло. В страницата на Обиколката на Витоша вече имаше информация, че трасето е по-тежко от обичайното. Ако си бях вкъщи и навън валеше дъжд нямаше да тръгна да карам, но аз се бях записал за едно от най-големите вело-събития в страната.
Още с пристигането ми на паркинга пред историческия музей в Бояна (около 5:00 ч.) започна да вали. И си заваля стабилно, а вече бях извадил колелото от колата. Ядосах се, че дъждът ще отмие маслото от веригата, а аз не си бях взел за изпът. 6:00 ч. взе да наближава и аз се насочих към старта (и финала). Тогава спря да вали. Стартирахме без дъжд, слънцето започна да изгрява. Май това беше, помислих си аз, но нещо не беше наред. Чувствах се спокоен, а преди състезания съм под голямо напрежение (психически и физически), а този път не бях. Нещо не е наред. Пак започна да вали и си сложих ветровката, която беше само ветровка – вода пропускаше и дъждът ме мокреше, но поне не ми беше студено. „Браво! Давайте, давайте!“ – чуваше се писклив глас, който се усили с наближаването на един от последните завои на излизане от София. До автомобил на организаторите имаше жена с чадър, която подкрепяше 1284 откачалки, тръгнали да обикалят Витоша в дъжда.
В състезанието имаше записани 1490 редовни състезатели (платили такса за участие), от които 1183 мъже и 101 жени (стартирали), а 206 участника въобще не са стартирали. Резултатите на състезанието не показват кой не е стартирал (DNS), но проверката ми показа, че това е разликата между записаните участници и тези, които имат резултати от състезанието (преминали поне през една контрола).
В един момент стана отново тъмно. Растителността беше толкова гъста, че все едно карах през нощта. Нямах повод да си сложа слънчевите очила, защото нямаше слънце. Само кал. Много кал. Първночално беше обичайно мокро, а после стана необичайно кално. Започнаха да се връщат хора. Обръщаха колелата и тръгваха надолу към София.
– Връщате ли се? – попита човек от отговорните лица в състезанието. – Да – отговори колоездача. – Дайте си номерата да ви запиша, защото ако не финиширате и не се обадите, че се отказвате ще ви търсят. – Ще се обадя по телефона – каза той.
Това беше едно от изискванията за тези, които се отказват – да съобщят номера си на някой от съдиите или да се обадят на посочените телефони, за да предупредят, че се отказват. Аз продължих. Не можех да се откажа, когато в състезанието участваха жени и деца! И те продължаваха напред. Малки деца. Малки герои. Исках в резултатите от състезанието срещу името ми да има цифри, а не букви. Цифрите са времето за завършване на обиколката, а буквите са съкращения от DNF – Did not finish (незавършил), DSQ – Disqualified (дисквалифициран), а в някои сътезания има и DNS – Did not start (нестартирал). Не исках да пиша за състезание, в което срещу името ми пише DNF. Исках да пиша за това, че не участвах в колоездачно състезание, а в Сървайвър, за това, че медала, който щях да получа не е медал за финиширане на Витоша 100, а е медал за храброст.
И ето – дойде калта. Спирах периодично и почвах да ровя с пръчка наслоената кал, която се събираше между гумите и рамката на колелото. Чистех я от дерайльора, защото не можех да превключвам скоростите. На най-малката плоча веригата ми започна да залепва по нея. Минах на средна плоча, а после вече не можех да върна на малка, защото наслоената кал не позволяваше превключване. Ето, че нямаше нужда от масло за верига – тя беше цялата в кал. Има един участък, в който трябваше да вземем колелата и да ги бутаме, защото е невъзможно да се кара. Момчето пред мен се подхлъзна, но не можа да падне. Задържа се и стъпи отново. Този път успя – много хубаво се извъргаля в калта. Пак стана и пак падна. Аз бях с едни китайски шпайкове с пластмасова подметка и вече очаквах да ме предадат и да стъпя на пързалката и аз. За моя изненада те се държаха изключително стабилно в калта и всъщност ми помогнаха да не се пързалям. Един от колоездачите дори ми помогна, а след това и на друг. Имаше и такъв призив от организаторите – да си помагаме в тези лоши условия и хората бяха наистина отзивчиви. Не се борехме за време, а за финал. Започнаха равни пътеки, но кални. Дъждът валеше и аз пак се питах защо си го причинявам. Та нали колоезденето трябва да ми носи удоволствие, а какво удоволствие имаше в това да си буташ колелото в калта и да те вали дъжда. Аз обичам да карам колело, не да се въргалям в калта. Пак се замислих за отказване, но пак не си го представях. Как да се откажа, как да се върна? Продължавам напред!
Започна друго кално спускане. Колоездачите пред мен падаха, защото колелата се хлъзгаха. Слязох от колелото и започнах да бутам (по-точно да спускам надолу). В един момент гумите ми спряха да се въртят от напластената кал. Започнах да я чистя с пръчка и когато приключих не можах да се отместя. Калта държеше здраво обувките ми и правех усилия да стъпвам. Това беше направо глина. Преминах по някакъв начин и отново започна бутане по следващия нагорник. Когато го преминах се откри красива поляна с жълти цветя. След нея започваше спускане, а на поляната едно момиче гледаше изкривения си дерайльор. Останалите спряха и й казаха да не се притеснява, че от тук надолу има подкрепителен пункт, където има и сервиз и ще й го оправят.
Стигнах до пункта и хапнах сандвич. Имаше водоноска, където можеха да се измият колелата, но реших, че няма смисъл да се редя. Продължих по асфалтов път и вече можех да си позволя по-висока скорост. Започнах да въртя, но веригата ми прескачаше. Калта я беше смазала и тя просто се пързаляше по зъбците на плочата. Започна изкачване към Чуйпетлово. Асфалтов път с лек нагорник. Масово хората започнаха да бутат… На този хубав асфалтов път! Бях учуден да видя хора в по-добра физическа форма от мен, които си бутаха колелата. Не спрях за нищо – катерих нагоре и стигнах до пункта на Чуйпетлово. Там спрях за вода и витамини, изтръсках калта от обувките си, в които краката ми започваха да развиват гъбички и продължих по трасето, което продължаваше през черен и много кален път.
На едно място веригата ми прещрака необичайно. Спрях и погледнах напълно отскубнатия ми заден дерайльор, който събра няколко спици и направо ги отскубна от каплата. Това беше краят. Калта се беше напластила и втърдила по веригата и дерайльора, и вероятно при завъртането веригата го е изкривила и счупила.
Не исках да пиша за състезание, в което срещу името ми пише DNF…
Не се ядосах първоначално. Не се ядосах и след това. Бях изминал 44.47 км – половината от обиколката. Колелото ми се счупи на възможно най-далечната точка от обиколката. Какво да правя… Мога ли да се върна до пункта със сервиза, който беше на 15 км от мен и после да мина още 15. Трябваше да бутам много и да изпусна контролните времена. Щяха ли да имат дерайльор? А капла? А колко щеше да струва? Имах в мен само 40 лв. Трудът не се плаща, но частите се плащат. Докато преценявах ситуацията покрай мен минаваха колоездачи. Едно момиче ме попита дали имам нужда от помощ, но по-скоро само от учтивост или от любопитство. Беше немислимо да се върна до пункта на Чуйпетлово по същия път. Отворих картата и видях, че на 10 метра от мен започва маркирана пътека, която води до асфалтовия път под Чуйпетлово. Тръгнах по нея. За щастие беше на спускане и можех да се кача на колелото и да го карам по инерция. Стигнах на пътя, а там все още имаше физически по-здрави от мен хора, които бутаха физически по-здравите си колела по асфалтирания път. Тръгнах с тях нагоре към пункта. Реших да съобщя на съдия за отказа си на място, а не по телефона. Надявах се да има някой, който пътува към София и да ме вземе. Не държах да взема колелото с мен. Можех да го оставя на пункта и да се върна с моята кола да си го взема. Исках само да си стигна до колата.
Видях един малък бус (мини ван) на пункта и попитах дали могат да ме вземат. Не можеха. Чакаха още двама колоездачи и нямаше да има място. Отидох да пия вода и там чух как някой дава наставления на колоездачите и казваше, че няма да успеят за контролното време и на пункта вече няма храна. Попитах го дали той е съдия от сътезанието.
– Не точно съдия, но аз съм отговорното лице тук. – На вас ли да си кажа номера? Колелото ми се счупи и трябва да се откажа. – Да, на мен. Сега ще ви запиша номерата. Ето тук има и други, които се отказват – организирайте се.
Имаше две момчета – едното на 24 години, а другото сигурно на 14. Бяха се уморили и се отказваха заради това, въпреки, че малкият е имал сили да продължи. Чакаха да дойде бащата на малкото момче да ги вземе. Попитах ги дали могат и мен да вземат и те казаха, че сигурно няма да има проблем. Обясних им, че не държа да вземат колелото ми, но те казаха, че имат багажник за 3 колела и няма да е проблем. Заговорихме се и се оказа, че имаме общи приятели. Колко е малък светът!
Мисля, че извадих късмет. Извадих късмет, че колелото ми се счупи, а не аз. Извадих късмет да съм близо до пътя, когато имах авария, да намеря бързо някой, с който да се прибера и дори не чакахме много да дойде бащата на малкото момче, който беше предвидил и одеала, на които да седнем, за да не изцапаме колата. Бяхме в кал до ушите. Когато ме оставиха пред колата отново започна да вали. Прибрах колелото и тръгнах към вкъщи. Някъде по средата на пътя вече ме хвана яд – че не можах да зъврша, че не можах да взема своя медал за храброст.
Направих анализ на движението ми по трасето до мястото, на което спрях с карането от миналата година. На мястото, на което дерайльора се счупи (на половината път от трасето) вече съм бил с 2 часа по-бавно време.
Направих и анализ на участниците и тези, които не са завършили.
За 2021-ва година:
Записани участници
1694
Неплатени регистрации
204
Редовни регистрации (платени)
1490
Мъже общо
1183
Жени общо
101
Стартирали участници
1284
Нестартирали участници
206
Финиширали жени
42
Нефиниширали жени
59
Финиширали мъже
759
Нефиниширали мъже
424
Общо нефиниширали (DNF)
483
38% DNF
За 2020 година:
Стартирали участници
1335
Финиширали жени
114
Нефиниширали жени
11
Финиширали мъже
1169
Нефиниширали мъже
65
Общо нефиниширали (DNF)
76
6% DNF
Равносметката:
През най-калното издание на Витоша 100 не финишират около 38% от участниците, за разлика от предишната година, където не финишират около 6% от участниците и има 1 дисквалифициран.
Повечето новинарски сайтове пишат за това кой е завършил първи и за предложението за брак на финала. Само една медия отрази и тежките условия по трасето и разказва как са се отказали дори и едни от най-добрите състезатели.
А аз ще се върна да направя Витоша 100, когато времето се пооправи, защото там имам недовършени дела.
Седмица след състезанието колелото вече ми е ремонтирано и по него все още има кал. Поправката струваше 200 лв., а калта – безценна. Като си взех колелото от ремонт ми казаха, че всичките им колеги пускат снимки със щетите от Витоша 100.
Един ден управителят на фирмата, в която работя ми изпрати 3 снимки на глоби с електронен фиш. На един граничен пропуснкателен пункт (ГКПП) са му ги връчили. Глобите с електронен фиш са на МПС, което е регистрирано на фирмата. А глобите ми бяха изпратени като снимки в Messenger – един размазан фиш и два, които се четат (причината беше в начина, по който са снимани с камерата на телефона).
Срока за плащане по електронните фишове започва да тече от момента на връчването, а ако се плати в рамките на две седмици има отстъпка за съвестни граждани и като такъв, реших да платя електронните фишове електронно. Но само два от тях се виждаха ясно. Отворих сайта на МВР за проверка и плащане на глоби и въведох данните на един от двата фиша, които успях да прочета. За мое удобство сайтът на МВР автоматично показа и трите фиша. Нямаше нужда да чакам да ми ги дадат на хартия, можех да ги платя един по един. Сайтът, обаче, показва само номера, датата и сумата на фиша, но не и съдържанието им. Т.е. не пише какво е нарушението.
Тъй като глобите бяха на служебно МПС извърших плащането със фирмената банкова карта. Няколко дни след това управителят предостави и трите фиша, които съответно бяха връчени на шофьора на МПС-то, защото нарушенията са извършени от него. Той трябваше да възтанови сумата по глобите за извършените от него нарушение – дали ще ги даде в брой или ще ги приспаднем от заплатата беше без значение, но фишовете му бяха предоставени.
Тогава шофьорът се обади и каза: „Два фиша са за едно и също нарушение“. Всъщност така и не ги бях чел подробно. Видях, че са за превишена скорост, но не обърнах внимание, че наистина имаше 2 фиша за 1 нарушение, констсатирано от едно и също техническо устройство (камера), в един и същи ден и час. Това напрактика е невъзможно. И съвсем не си мислете, че един фиш беше отпечатан два пъти – те си имаха отделни номера и излязоха и двата в системата на МВР. Единствената разлика беше, че единият фиш е по-подробно описан като беше добавен текст при кой разклон е установено нарушението.
Отбелязал съм в еднакви цветове еднаквите обстоятелства. Част от идентификаторите са заличени.
Щеше да е най-лесно, ако подам жалба, че фишът е дублиран, да изчакам да отпадне единия и тогава да направя плащане. Но когато ги платих не знаех, че са дублирани.
Фишът с отстъпката беше 35 лв. И ако всеки друг би отписал тези пари и би наругал държавата, то аз не съм такъв човек. Наругах държавата и започнах да търся начин да си върна парите, защото не може така!
Най-напред се обадих в областната дирекция на МВР в Благоевград и обясних какъв е случаят. Те казаха „В такъв случай сумата ще ви бъде върната“ и ме попитаха къде е установено нарушението. След като им казах те ме посъветваха да подам сигнала си в КАТ Петрич, защото ако го изпратя при тях те трябва да го пренасочат към КАТ Петрич и ще стане по-бавно. И ето ме в КАТ Петрич – с пълномощно да представлявам фирмата, депозирах жалбата за двойната глоба. След известно време, може би месец, ми се обадиха да им представя банкова сметка с печат от банката, по която сумата да бъде възтановена. Представих документ и зачаках. Глобите бяха платени през юни, а жалбата беше депозирана 7 дни след плащането им.
До края на годината (2020) пари не видях. В началото на декември изпратих запитване чрез системата за сигурно електронно връчване с молба за информация по случая, тъй като вече 6 месеца нямаше резултат. Вероятно и това е било насочено към КАТ Петрич, които не отговориха. В началото на януари, 2021 отново изпратих съобщение, за да кажа, че все още не съм получил информация. Тогава получих официално писмо по пощата с отговор, че случаят е изпратен към отдела за планиране на бюджета за 2021 г.
Тъкмо обмислях да си направя напомняне за декември 2021 г., да проверя дали поне до края на тази година ще върнат парите и… чудо! Има държава! От Фонд за безопасност на движението по пътищата бяха извършили превод по банковата сметка и сумата беше възтановена.
Честно казано, очаквах да кажат „Да си гледал какво плащаш“, „Кръв повръщам, пари не връщам“, „Системата не ни позволява такава опция“ и куп други оправдания. Но зад всички тези уж автоматизирани неща стоят хора. А хората, както и машините, допускат грешки, каквато грешка вероятно е допусната с повторното санкциониране. Предполагам, че служители са разглеждали записите от камерата за превишена скорост и не са обърнали внимание, че вече има издадена глоба за това нарушение. Вероятно са повторили глобите и на други МПС-та.
Когато става дума за алкохол, аз лично признавам само едно питие – ирландското уиски Jameson. Казвам Джеймсън, въпреки, че много хора го произнасят Джеймисън, само че за мен Jamieson се произнася джеймисън, но пък кой съм аз да кажа.
По принцип пия обикновен Jameson от зелените бутилки (най-често 0.700 L). Моите приятели знаят, че съм ценител на тази марка и често за рождения ми ден или имения ден ми взимат нещо по-специално – купували са ми Black Barrel, Crested и Black Barrel Select Reserve, а веднъж пих и Caskmates, макар, че не съм купувал и не са ми подарявали цяла бутилка. Пия уискито чисто. Не обичам студени и разредени напитки – не слагам лед, не го държа в хладилника, не го смесвам с други напитки (безалкохолно, сокове). Винаги, обаче, пия Jameson с чаша Coca Cola – отделно. В гърция например нямат малко и голямо питие – там винаги е 50 ml., а ако поръчате уиски и кока-кола ви го сервират смесено, за това е добре да го знаете и да поръчате отделни напитки, ако се случи да посетите Гърция (в някои барове по черноморието също сервират напитките смесени, за да маскират фалшивия алкохол и да отговорят на очакванията на заблудените чуждестранни туристи).
Аз наистина съм голям почитател на това уиски. Едната стена в хола ми е зелена, имам бутилки от Jameson на секцията, а котката ми е кърстена на уискито и се казва Jamie на галено. Обаче има нещо, което ме притеснява:
Не усещам разлика във вкуса на различните видове Jameson.
Аз съм моногамен – пия само това уиски. Може да „кръшна“ само в краен случай – когато съм на гости и ми сервират нещо друго или когато изпием всичкия Jameson в бара и трябва да намерим заместител (не, че пием много, те не са заредили достатъчно). Tullamore Dew е едно от най-близките до този вкус според мен. Въпроса ми обаче е: Внушавам ли си или наистина няма разлика между Caskmates, Crested, Black Barrel, и Black Barrel Select Reserve?
Реших да потърся информация в мрежата и да видя дали някой е споделил мнение – естествено търсих на английски, като най-разпространен международен език, но освен рекламните статии, съчинени от PR-ите на Jameson не видях мнение на реален потребител, за това реших да споделя своя опит.
И така, оказа се, че има “доловимо ухание на карамел и кремави аромати от зърненото уиски, пиперливи нотки, сладост на екзотични плодове от шери бъчвите. Вкусът е интензивен и наситен, концентрирани пикантни нюанси, привкус на ядки и ванилия, с шери и плодови вкусове. Финалът е наситен, мек и сочен, интензивен и богат” и не знам си още какво, но аз наистина не намирам разлика.
Реших да направя един експеримент с моите приятели и роднини – поканих ги на гости и сложих на масата 3 вида Jameson – обикновен, Crested и Black Barrel, само че напитката вътре беше една и съща – напълних бутилките с обикновен Jameson. Помолих ги да опитат различните видове и да кажат кое им харесва най-много. Всички бяха единодушни – уискито в прозрачната бутилка с черен етикет Black Barrel е уникално! „Толкова е меко, че мога да го пия чисто“, „Това уиски ми хареса най-много“ – и посочиха черния етикет. Оказа се, че хората вече усещаха нещо по-различно във вкуса само заради опаковката на продукта. Накрая им казах – „във всички бутилки има еднакво уиски“. Бяха стъписани. Не ми повярваха и помислиха, че се шегувам с тях. Шегувах се наистина, но не и в този момент, в който им признах, че е едно и също. Пак пиха, пак вкусваха… Първо казаха „не, това беше различно“, после „да, еднакво е“, а преди да им кажа то беше различно, много меко, най-доброто.
Така веднъж National Geographic бяха правили експеримент като поръчали храна и я сервирали на хората, само че едната храна е била в кутиите за вкъщи, а другата е била сервирана в чинии. Хората казали, че храната в чиниите е по-вкусна. Всъщност тя била еднаква, както направих и аз с уискито. Оказва се, че единствено опаковката и рекламата са по-различни, разбира се и цената на уискито, защото идва в по-различна бутилка, по-луксозен етикет и дори картонена кутия за по-луксозен външен вид. Общо взето казах на приятелите ми да не си дават парите за по-скъпи опаковки, защото уискито вътре е едно и също.
Няколко дни след екперимента им сервирах наистина Crested и обикновен Jameson в различни чаши и помолих да ми кажат кое е по-хубаво като ще им кажа кое е Crested и кое обикновено след като си кажат мнението. Crested според Jameson се характеризира така: „Вкусът му е ярко наситен с шоколадови нотки, плодов характер, деликатни подправки и нотки на шери, които са изцяло благодарение на отлежаването на уискито в шери бъчви“. Първо посочиха правилната чаша и казаха „това е по-хубавото“, попитах „Сигурни ли сте?“, тогава казаха „Не, в другата чаша е по-хубавото“. Казах им кое е било Crested, но не смятам, че човек трябва да подготвя рецепторите си за нещо различно и да се напъва да намери разлика, ако тя не е осезаема от първата глътка, а и в този случай разликата не съществува. Ако наистина имаше разлика, хората нямаше да се чудят и да дегустират отново, а просто щяха да кажат още от първия път.
Един приятел пък ми се ядоса на експеримента (той не беше в опитната група) и изрази мнението си, че ние не сме такива ценители и нямаме небце за това уиски и не сме критерий за оценка, държеше на теорията, че уискито е различно, но ние не го усещаме. А като не го усещаме, защо да даваме пари за нещо по-скъпо!?
Отворен съм за мнения от други ценители, ще се радвам да споделите. Но за мен уискито в различните бутилки няма разлика във вкуса. Толкова много Jameson съм изпил, че дори съм забелязвал разлика в цвета на уискито от различни партиди.
Няма карамел, шери, пиперливи нотки и сладост на различни плодове и шоколад. Има само различни бутилки, които карат мозъка ни да мисли, че пием нещо по-качествено. Всичко в тези бутилки е маркетингов трик.
Двама луди решили да избягат от лудницата, но трябвало да прескочат 100 стени. И така започнали да прескачат.
На 33-тата единият казал:
– Още малко остава, давай!
На 66-тата другият казал:
– Айде, почти успяхме!
Вече на 99-тата пак първият казал:
– Айде да се връщаме, не мога повече!
Отдавна исках да направя каране 200 км. за един ден. Тази година след като си купих колелото, за което мечтаех реших, че вече е време. Коронавируса ограничи маршрутите ми до 1 – Обиколка на Пирин. Първоначалната ми идея беше обиколка на Беласица през Македония и Гърция или каране в Гърция, но със забраните за пътуване и налагането на задължителна карантина на лицата, излезли в чужбина тези варианти отпаднаха. Миналата година правих тази обиколка с един приятел и със старото ми колело – хибрид (т.е. градско: като планинско, но с по-тънки гуми – не е на ток или на метан – често ме питат какво е хибрид). 163 км беше пътуването от Сандански през Гоце Делчев, Добринище и Симитли. Там спряхме и се прибхаме до Сандански с влака, защото денят свършваше, а ние нямахме време и сили да караме през Кресненското дефиле, а и там е доста опасно като цяло, не само за колоездачи.
Обиколката на Пирин през 2019, която направихме до СимитлиБилета за колелото от обиколката през 2019
Тази година тръгнах сам. Казах само на един приятел със
шосейно колело, който смятах, че има необходимото ниво. Той отказа, защото
прецени, че не е готов, а на другите от групата на шосейните колоездачи не
казах, защото смятах, че те са доста по-напреднали от мен. Другите ми приятели
(не, че познавам много колоездачи) или нямаха шосейни колела или нямаха нужната
подготовка.
Тръгнах към 7:00 ч. Взех храна, резервна гума, преходник от
френски към автомобилен вентил, шестограми, щанги (за смяна на гуми), пари,
зарядно, телефон и смарт часовник с GPS, с който засичам каранията. Помпа не взех, защото нямаше къде
да я сложа. Тази, която имам е по-голяма и разваля вентилите на гумите.
Маршрута ми беше само по пътища, все щях да намеря помпа от някой, ако се
наложи.
Сутринта беше топло и тръгнах по магистралата към Катунци.
Знам, че е забранено за колела, но реално там е по-безопасно за мен, защото
карам в аварийната лента и колите минават на 2 метра от мен вместо на 20 см., а
ако бях заобиколил магистралата щях да катеря още много баири. След Катунци,
когато стигнах на Горно Спанчово започна „веселбата“. Нагорник! Повече от 20
км. Най високата точка, до която трябваше да стигна е на 1424 м. надморска
височина – Попови ливади (Папаз Чаир). От там ме чакаше спускане до Гоце
Делчев, а от там до Добринище пътя е почти равен. Има изкачвания, но много
леки. Едно е да изкачиш 300 м. височина за 40 км трасе, друго е над 1000 за 20
км.
На разклона за с. Пирин направих почивка за вода. Снимах се на табелата и продължих. В началото е добре, пътя е по-равен, но после изкачването продължава. След всеки завой се надявах поне да стане равно, но за съжаление следваше ново изкачване. Почнах да огладнявам, оставаше ми малко и исках да стигна на Папаз Чаир, за да направя почивка и да хапна. Най-накрая стигнах. Знаех, че най-трудното мина, но си мислех, че никога няма да стигна. Баир след баир се редяха и вече се питах къде съм тръгнал. Съмнявах се, че ще издържа цялата обиколка. Може би пак щях да стигна до Симитли и да се кача на влака (ако има).
Стигнах до Папаз Чаир. Имаше заведение, което работеше и спрях да хапна. Имаше огромно куче, което за моя изненада не ме подгони. Беше с каишка (но отвързано), вероятно на собствениците на заведението. На тръгване му хвърлих няколко сухара и то тръгна с мен да ме изпрати. Няколко метра по-нататък по пътя е паметника на Гоце Делчев. Спрях за снимка, а там имаше двама мотористи, които се снимаха. През целия ден имаше много мотористи по пътя. Заговорихме се, казаха, че са от Кюстендил, предишния ден са ходили в Мелник. Единия забеляза колелото ми и го снима, за да го покаже на негов приятел. Все пак колелото ми е едно от най-добрите. Беше голям комплимент за мен. Спуснах се към Гоце Делчев. Тази година вече знаех пътя и не гледах картата на къде да тръгна. Завих към Добринище и пътя пред мен стана равен. Времето беше страхотно. Имаше облаци, но не беше студено, а слънцето не ме печеше. После до мен се изви и река Места. Зеленина, река, тук-таме някой живописен мост, през няколко километра кътчета за отдих с чешмички. Спомних си как миналата година спирахме да си починем, защото бяхме доста уморени, а сега вместо да търся от къде да си напълня вода аз настъпвах педалите все по-силно. Нямаше много коли на пътя, беше спокойно, реката до мен си течеше и тогава чак ми стигна до съзнанието, че аз си осъществявам една от мечтите – да карам 200 км. с новото си колело – да направя обиколка на Пирин за един ден. Скоростта ми се увеличаваше, а с нея и адреналина. УОХООООООООО! Чух се как викам от кеф. Няма нищо по-хубаво от това да преследваш мечтите си и да ги осъществяваш.
Стигнах Добринище. Спрях на бензиностанцията, за да заредя
батерията на часовника си. Може би контакта имаше проблем, защото висях там
повече от половин час, а батерията се зареждаше много бавно. По едно време ми
писна и тръгнах. Надявах се да издържи. Следващото препятствие предстоеше – да
изкача Предела. Там имаше чешма и винаги хората спираха за вода, пълнеха големи
бутилки. Помня как миналата година бях умрял за вода, а никой от тези хора не
ми каза „Напълни си, ти си с малка бутилка“ – 750 мл., а те пълнеха 11-литрови
туби и като се напълнеше бутилката веднага след нея зареждаха нова под чучура
без да оставят и капка да изтече в коритото на чешмата. Нагорника ми се стори
по-лесен. Миналата година спирах на няколко места да почивам, кръста ме болеше
и бях скапан. Крепеше ме мисълта, че от там до Симитли е само спускане и после
се качваме на влака. Един вид пътуването ни тогава беше само до Предела – от
там надолу не го броях. Сега взех баира наведнъж без спирки за почивка. Отидох
на чешмата, пак имаше хора, но се мушнах между тях. Напълних вода, изпих я,
отидох втори път за вода, този път всички чучури бяха заредени с бутилки.
– Давай, напълни си вода – каза един от хората – само да не напълниш много с тая бутилка – пошегува се той.
– Няма, няма, ще оставя и за вас да има – отвърнах на шегата
– Тая бутилка само ти тежи.
– На мен друго ми тежи – пошегувах се аз.
Всъщност, когато човек си казва
истината не е шега. Спуснах към Симитли – беше страхотно. Спускането е
наградата за катеренето. Чувствах се все едно, че летя.
136 km беше изминатото разстояние на Предела
От Симитли продължих в посока
Креснеското дефиле през Черниче и чак там излязох на главния път. Батерията ми
беше на 4% и ми трябваше ток. Реших, че ще потърся къде да го заредя като
изляза от дефилето, защото вече се стъмваше – исках да изляза максимално бързо
от там. Не го усетих това дефиле. Като минавам с колата ми се струва, че
пътувам от там цяла вечност, а сега просто прелетях през него. Стигнах до
Кресна и там аз и GPS часовника
ми заредихме батериите. Все още не бях решил като мина Кресна от къде да се
прибера – отново по магистралата, от където и тръгнах или по главния път (Е79).
Тъй като се стъмваше реших да тръгна по магистралата. Прецених, че е
по-безопасно, заради дистанцията, на която минават колите от мен. Имах
светлини, но не мога да разчитам само на
тях. И така – качих се на магистралата. До Сандански оставаше малко. Или така
си мислех…
Спуках предната гума. Погледнах GPS-a – 192.9 km. Добре, поне всичко, от това, което бях приготвил щеше да влезе в употреба. Само дето нямах помпа. Беше още светло, но се стъмваше бързо. Не можех да сляза от магистралата. Може би беше грешка, че реших да тръгна от там. А може би не. През цялото време информирах близките ми къде съм. Когато спуках гумата се обадих на майка ми, защото сестра ми не отговори. Казах й да дойде с помпа, но тя не можеше, защото беше с племениците ми, а и нямаше помпа. Каза, че ще се обади на някой да дойде. Каза: „Мога да изпратя човек, той каза, че ще дойде с бус направо да качите колелото и да те прибере“. Тези хора не разбираха… Аз бях прескочил 99 стени. 193 километра от 200 и мечтата ми отиваше по дяволите. Не е честно! Бях изминал толкова много път. От ляво се издигаше Вихрен, а до него лежеше Кончето. Заобиколих цялата тази планина. Изкачих Папаз Чаир с толкова много усилия, крещях от кеф по пътя, знаейки, че настъпвам педалите на колелото си по пътя към една от мечтите ми. Не се отказвам! „Не, не искам да ме закара. Искам помпа!“
Следващите 30 минути докато дойдат с помпа ми се сториха цяла вечност. Стъмваше се, почти нищо не се виждаше. Беше ме яд. Яд, че на крачка от дома ми спуках гума. Дори не бях сигурен как се сваля каплата на това колело. Извадих всичко необходимо. Започнах да свалям външната гума и да проверя дали не е останало нещо остро отвътре. Беше ми трудно – пръстите ми бяха изтръпнали от дългото държане за кормилото, движех ги трудно и не ги усещах. Колата дойде, смених вътрешната гума, не я напомпих много, че ме беше страх да не се спука. Продължих по пътя, пак спрях да пипна гумата дали не е спукана, беше леко мека, но се движех. Вече беше пълен мрак, махнах слънчевите очила и насекомите се забиваха право в очите ми. Опитите да ги почистя влошиха нещата, защото солта от потта ми подразни очите ми още толкова. Часовника извибрира. 200 км. Постигнах целта си, оставаше още малко до вкъщи. Нещо обаче не беше в ред. Кой знае колко съм карал така в тъмното. Спрях пак и проверих гумата. Напълно мека. Нямах друга гума, нито ми се занимаваше да сменям отново. Сигурно аз не я бях сложил както трябва, едва си усещах пръстите на ръцете. В този момент писа сестра ми, отговаряше на първия ми зов за помощ. „Всичко наред ли е?“, казах „Не, спуках гума“. Тя не можеше да дойде, защото не беше вкъщи. Каза „Изпращаме кола, къде си?“ Пратих локация и зачаках. Още 30 мъчителни минути докато дойде другата кола. Беше ме яд още повече. Финиширах карането на 204 км., но не бях доволен. Трябваше да се върна там, от където съм тръгнал. Облегнах колелото на мантинелата и оставих светлините включени. Тировете пускаха допълнителните светлини, когато наближаваха, за да видят какво има – дебел колоездач на магистралата със спукана гума – какъв загубеняк. Вероятно това са си мислели. Чувах странни звуци в тъмното. Може би мантинелата пукаше от това, че метала изстиваше през нощта, а може би чувах и някакво животно от другия край на пътя. Да, малко ме беше страх сам в тъмното. „Какъв загубеняк“ – мислех си и аз за себе си. Тябваше да тръгна по Е79 вместо по магистралата. Нямаше да спукам гума и до сега да си бях вкъщи. Какъв лош късмет извадих. Или пък… не е лош. Това си е моя късмет. И е късмет – спуках гума на няколко километра от дома си, където близките ми можеха да реагират и да ми помогнат. Ами ако това беше станало от другия край на планината, където нямаше кой да ми помогне? Ами ако беше станал друг инцидент, ако бях тръгнал по Е79? Можеха да станат далеч по-страшни неволи по време на тези 200 километра, а това, което стана беше възможно най-безобидното.
Колата дойде. В 22:49 написах на
всички „Прибрах се“.
В неделя (на следващия ден), въпреки,
че бях убеден, че проблема за втората спукана гума е само и единствено в мен и
това, че не съм сменил правилно гумата, все пак реших да огледам външната
предна гума.
Още едно телче. Съвсем не съм бил
виновен аз. Явно такъв ми е бил късметът.
Писаха ми приятели, познати – реагираха на сторито, което споделих в инстаграм с маршрута на пътешествието ми и епичните 204 километра. Хора, които не бяха писали отдавна ми писаха. На по-следващия ден чух и, че и съвсем странични хора, които не са колоездачи и са ми просто познати са разбрали за моите 200 километра и са били възхитени от постижението ми. Карането в Страва (където са колоездачите) все още няма коментари, някои от близките ми приятели даже не са го харесали, няма нито едно „браво“, нито коментари в групата във Viber. Може би това, което съм направил не е толкова впечатляващо. Не, че го направих, за да впичатля някого. Чувствах се добре, само леко уморен. Нищо не ме болеше за моя изненада.
Нямам търпение да го направя пак.
* Mayday – Международен сигнал за помощ, използван в радиокомуникациите.
Един от най-честите въпроси, (и най глупавите) които ми задават е с кой съм карал колело. Много дразнещ въпрос. Често отговарям „Не казах, че съм правил секс, а че съм карал колело“ – не ми трябва повече от един човек за целта. Сам. Хората приемат колоезденето като колективен спорт, сякаш не мога да тръгна сам и ми трябва някого. Колко човека биха се навили да карат над 100 км или да изкачат над 2000 м. височина? А колко от тях да познавам? А колко от тях да са свободни тогава, когато искам да тръгна?
Ако чаках някого, никъде да не бях отишъл до сега.
Това събитие беше организирано от Bella Extreme – Петрич. В календара им беше записано „Кашински водопад (Скоко)“ на 11/12 май (събота или неделя). Не ползвам системата за промиване на мозъци “Facebook”. Изпратиха ми календара им, който преписах в моя календар (само събитията, от които се интересувам). Питах организатора няколко дни преди събитието дали ще ходят до водапада в Кашина и кога точно, защото цялата информация е във Фейсбук групата, но още не бяха решили. В петък ми казаха, че са се отказали заради лоша прогноза за времето. Не разбирах кое беше лошото на прогнозата: 24°C, вятър 4-5 м. в секунда, слънчево. Така или иначе бях решил да отида. Те вероятно са щели да тръгнат от Рожен, но аз не обичам да си качвам колелото в кола. Тръгвам винаги от вкъщи.
Тази събота времето беше наистина хубаво, на места леко подухваше, а над планините се виждаха струпани тъмни облаци, но като цяло беше топло. Ще запомня с. Карланово (след Мелник) с дружелюбоните хора, които винаги ме поздравяват. На Рожен спрях в механата на един приятел за почивка, да хапна и да пийна едно кафе. Тръгнах късно от Сандански – в 13 ч., а на Рожен стигнах около 2 часа по-късно. Към 15:30 продължих към Кашина. Първо се минава през уникалния тунел, прокопан в една от „пирамидите“, характерни за региона на Мелник и Рожен. Целият район е обграден с този природен феномен. Мелнишките пирамиди са уникално красиви скални образувания. Високи, отвесни, сякаш направени от пустинен пясък, а по върховете им – зеленина.
Малко след тунела се стига до първото село след Рожен – Любовище. Чудех се защо ли се казва така. Уж думата „любов“ е в името на селото, а окончанието е като на „чудовище“, звучи малко страшно това Любовище и вероятно понякога любовта е като чудовище. Иначе е доста красиво, особено над селото, където се открива страхотна гледка и веднага след това стеснен път, сякаш мост, който свързва два свята.
Първото куче вече ме подгони. Бях забравил да си взема кучешките бисквитки, които съм си купил за подобни случаи. След малко подвиквания и подсвирквания кучето ме остави. С не много стръмни изкачвания след около 50 мин. от почивката ми в Рожен вече бях на Кашина.
„Във виното е истината, във водата е здравето“ – табелка с този текст от латинския цитат In vino veritas, in aqua sanitas стои в ъгъла на табелата на Кашина. Има един особен чар в тези ръчно направени табели на забравените от бога места. Не металните светлоотразителни табели за начало и край на населено място, а точно тези – навярно изработени търпеливо от някой сръчен майстор в селото. Няколко бързи снимки на табелката и право към водопада. Пресякох реката по дървения мост и започнах стръмно изкачване.
Когато стана почти отвесно просто слязох от колелото и започнах да бутам. Срам ме е да бутам по принцип – колелото е за да се кара. Настигнаха ме двама „куджовци“, или както им казва един приятел „Цезари“ (използва го като нарицателно заради широко разпространеното име на куче). Тук на помощ дойде второто ми протеиново брауни, от което отчупих, за да се харесам на кучетата. Те започнаха да махат дружелюбно с опашки и ме придружиха. Терена беше такъв, че нямаше как да не бутам – гумите нямаха сцепление, земята под мен беше ронлинва. Пък и кой щеше да ме види там, че бутам.
– Добър ден – поздравих мъжа и жената, които в същия момент се появиха срещу мен.
– Има още по голям нагорник – каза жената.
– Е, има, знам, че има и ми е още по-нанагорно като идвам от Сандански.
– Познавате ли района?
– Да, идвал съм и друг път, но пеша.
– Все едно гледам Росен – моя син. И той кара, постоянно сменява колелата. Той сега е на Черни връх – разказа гордо жената.
Бях забравил колко е стръмен нагорника. GPS данните от Strava показват на места над 40% наклон. Просто не можех да се кача на колелото и да потегля. Но малко след това качих и най-стръмната част и можех отново да карам.
На мястото където свършва стръмния нагорник има разклонение. Надясно се тръгва за с. Пирин и Горно спанчово, а на ляво е за водопада. И там – на този кръстопът има надписи за посоките. За да не се изгуби човек. И имам предвид не за да не се изгуби по пътя, а за да не изгуби себе си.
До табелките с посоките имаше надпис на дървена подложка, също като този, който беше на входа на селото. Нищо не е вечно, нито камъните, нито отчаянието!
Понякога, когато съм изминал десетките километри, изкачил стотици метри, и вече изразходвал силите си, се случва нещо, което да ме трогне, обикновено много малко нещо, което ме инжектира интравенозно с невероятен прилив на енергия. И когато човек е изминал толкова много път от прага на дома си, движен само от двигателя на собствените си усилия, тогава разбира, че всичко останало е просто нищожно. Един прост надпис ми даде толкова много енергия, и ми припомни, че точно такива са нещата в природата – прости и семпли, но значими. И понякога, за да го разберем трябва да изминем много дълъг път.
Тези надписи ги нямаше миналата година. От там до водопада оставаше малко, а и за мое облекчение е надолник. Пътят пак се разклонява. На У-образния кръстопът отново има табелки. Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.
Още една „инжекция“ свеж прилив на енергия. Радвам се, че дойдох сам. Ако бях там с други хора преживяването нямаше да е същото. Аз ставам малко емоционален на такива места и имам нужда да остана сам с тишаната и природата. Без други хора, без нищо. Просто искам да бъда сам с колелото си.
Не аз се докоснах до това кътче – то се докосна до мен.
Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.
И някой ден ще карам колело до там.
Не харесвам да чета такива книги. Те са пълни с емоции, които натъжават. Не съжалявам, обаче, че я прочетох. Не само успях да намокря 299-та страница с една сълза, но и се смях истински с тънкото чувство за хумор в книгата. Дори не бих казал, че хуморът е бил неуместен.
Напомни ми много за мен. Моят ръководител на дипломната ми работа веднъж ми каза, че имам страхотно чувство за хумор, което умея да вмъкна дори в академичен текст. И не само за това. Напомни ми за мен не само с любовта си към велосипеда, но и с разбиранията и схващанията си. Аз също съм агностик (често използвам думата атеист), и също така включвам въображението си тогава, когато трябва да намеря смисъла в нещо, а не го виждам веднага. Така сме устроени хората. Винаги сме нетърпеливи и искаме да видим нещата на момента.
Моите любими цитати от книгата на Ланс Армстронг „Пътуване обратно към живота“:
Прочетох някъде как съм прелетял френските хълмове и планини. Но човек не прелита хълм. Той се бори с наклона бавно и болезнено и може би ако се труди достатъчно упорито, го изкачва преди останалите.
Същото е и с рака. Хубави, здрави хора се разболяват от рак и правят всичко необходимо и възможно, за да го победят, и въпреки това умират. Това е основното, което научаваш: хората умират. И след като го проумееш останалото изглежда несъществено. Просто нищожно.
Хората умират. Тази истина е толкова обезкуражаваща, че на моменти дори не мога да я произнеса. Защо да продължаваме, ще кажете? Защо не спрем и не се проснем където сме? Но има и друга истина. Хората живеят, и то по най-забележителния начин. Докато бях болен, открих повече красота, триумф и истина във всеки един ден, отколкото бях видял на кое да е колоездачно състезание. Това бяха човешки моменти, не мигове на чудо. Запознах се с един тип с оръфан пуловер, който се оказа брилянтен хирург. Сприятелих се с изтормозена и претоварена с работа медицинска сестра, Латрис, която ме обгради с грижи, които биха могли да са израз само на най-дълбока привързаност и симпатия.
Видях деца без вежди и мигли, с изгорена от химиотерапията коса, които се бореха със сърцето и куража на Индураин.
Все още не разбирам напълно.
Всичко, което мога да направя е да ви разкажа какво се случи.
Джим знаеше каква битка за оцеляване води майка ми, но също така беше забелязъл и че е винаги добре облечена, че аз съм спретнато и добре гледано дете. Явно заинтригуван, предложи на майка ми прилична отстъпка за първото ми истинско колело. Беше „Швинг Маг Скрамбъл“ и го получих, когато бях на около седем години. Въпреки, че беше грозно кафяво и с жълти капли, аз си го харесвах. Защо хлапетата си падат по колелата? Защото колелото е свобода и независимост, първият ти чифт гуми. С колелото можеш да се рееш свободно и без ограничения.
Тери Армстронг беше християнин, а роднините му бяха склонни да учат майка ми как да ме отглежда. Въпреки всички свои положителни страни той лесно избухваше и ме налагаше с камшика за глупости – за хлапашки неща, например че съм разхвърлял.
Веднъж оставих в стаята си отворено чекмедже с висящ навън чорап. Тери извади бухалката, която си пазеше от отбора в колежа. Беше си масивна дървена бухалка, каквато по мое мнение човек не бива никога да вдига пред малко момче. Той ме завъртя с гръб към себе си и взе да ме налага.
Бухалката беше предпочитаното му възпитателно средство. Закъснеех ли – прибягваше до нея. Пляс! Правех ли се на много умен – пак заиграваше бухалката. Не ме болеше само физически, а и емоционално. И постепенно намразих Тери Армстронг. Смятах го за преливащ от тестостерон неуравновесен откачалник и в резултат на това първите ми впечатления от религията като такава бяха, че тя е занимание за двулични лицемери.
Защо карах колело, след като бях болен от рак? Колоезденето е толкова интензивно, болката – толкова силна, че действа абсолютно пречистващо. Когато тръгваш с колелото, може да имаш чувството, че целият свят се е стоварил наплещите ти, и след шестчасово каране при интензивна болка на прага на поносимостта започваш да усещаш покой. Болката става толкова дълбока и силна, че над мозъка ти сякаш се спуска воал. Поне за известно време се затваряш в някакъв тунел и преставаш да се взираш в проблемите си; можеш да изключиш всичко останало, тъй като усилието и последващото изтощение са абсолютни.
„Движи се“, казвах си. Ставах, обличах топли дрехи, слагах си уокмена и тръгвах на разходка. Нямам представа какви разстояния изминавах. Изкачвах хълма, излизах през портата и поемах по пътя.
Мога ли да се движа, значи съм здрав.
Как се изправя човек пред собствената си смърт? Понякога си мисля, че кръвно-мозъчната бариера е не само физическа, но и емоционална. Може би психиката ни има защитен механизъм, който ни пречи да осъзнаем, че сме смъртни, преди да е крайно наложително да го направим.
В нощтта преди операцията мислих за смъртта. Опитах се да изброя най-ценните си качества и се запитах, ако ще мра, как предпочитам да го направя – като се мятам и се боря яростно или тихо и кротко? Какъв характер се надявах да проявя? Бях ли доволен от себе си и от постигнатото в живота до сега? Заключих, че дълбоко в себе си съм добър човек, въпреки, че е можело да бъда и по-добър. И в същото време разбирах, че на рака не му пука.
Запитах се в какво вярвам. Никога не съм бил по молитвите. Надявах се силно, желаех силно, но не се молех. Още като малък развих известно недоверие към масовата религия, но усещах, че мога да бъда човек на духа и да вярвам горещо. Най-просто казано, вярвах, че съм достатъчно отговорен, за да бъда добър човек, което значи открит, честен, работлив и почтен. След като съм бил такъв, след като съм се държал добре с близките си и не съм изменил на пирятелите си, след като като съм отдавал дължимото на общността си и на определени каузи и не съм бил лъжец, измамник или крадец, ми се струваше, че това е достатъчно. В края на пътя, ако наистина имше някой или нещо, което да ме съди, се надявах да бъда съден според начина, по който съм живял, а не в зависимост от това дали съм бил кръстен. Ако наистина има Бог, се надявах на края на дните ми той да не каже: „Ама ти не си християнин, така че не си за тук.“ Ако пък ми каже така, бих му отговорил: „Да ти кажа прав си. Чудесно!“
Една сестра ми донесе порция бъркани яйца.
– Може ли да видя майа си? – попитах.
След малко мама влезе тихо и ме хвана за ръката. Разбирах как се чувства, колко страда като майка да ме види в този вид. Бях нейна плът и кръв, тя ме беше създала до последния сантиметър кожа и до малкото пръстче на крака си аз й пренадлежах. Докато съм бил бебе е броила колко пъти вдишвам и издишвам през нощта. Преди да ни сполети това, си мислеше, че трудностите вече са зад гърба ни.
– Обичам те – казах й. – Обичам живота си, а ти си ми го дала и съм ти толкова задължен за това.
Крис Кармайкъл ме сграбчи за ръката. Двамата с него бяхме заедно повече от шест години. Нямаше нещо, което не можем да си кажем или признаем.
– Как си? – попита ме той.
– Чудесно.
– Добре. А сега сериозно – как се чувстваш?
– Крис, чувствам се чудесно.
– Аха, добре.
– Крис, ти не разбираш – казах му и се разплаках. – Радвам се, че стана така. Знаеш ли, всъщност нещата ми харесват такива, каквито са. Обичам препятствията да се изправят срещу мен, винаги ги е имало и не познавам друг начин на живот. Това е някаква огромна глупост, с която ще се справя. Не искам нищо да се променя.
Отварям компютъра в офиса и браузърът ми натрапва няколко правоъгълника с последните отваряни сайтове. Преди мен(е), някой е чел онлайн вестник. Онлайн изданията имат един голям недостатък – в никаква употреба не могат да ти влязат…
„24 часа“ са публикували статия на Диляна Цeнова със заглавие „На мама и тате простакът“.
Реших да прочета кой е този простак, но статията е много обширна и освен, че обхваща по някой обикновен простак се простира и до простаци от ранга на вицепремиера. На въпросния простак и името не му знаех и като търсех в Google кой затваря Cacao Beach и Bedroom само копирах името му. Накрая го запомних, когато веднъж ми казаха, че го наричат Далавери Симеонов. Статията се простира и до това колко е хубав соца, но със забележка, че не е хубаво така да се говори.
Прочетох за две пикли, които се сбили и ги давали по телевизията, нямало вече кръжоци като във соца „а едно време какво беше“… Първо – браво на тези телевизии бе де*а, почнали са да снимат и хора, не само кучета. Знаете ли, че неразбирателства в поколенията винаги ще има? Светът се променя и едно време не е имало тези неща, които ги има днес. Не си натрапвайти носталгията с аудио касети, днес имаме MP3. Когато аз бях малък отново ми милееха по соца и ми казваха, че едно време децата са ги били с пръчка в училище. Към това ли да се върнем? Кръжоци ли? Сега е лятна ваканция. Съжалявам – нечовешко е да учиш или да работиш нон стоп. На човек му трябва почивка. А, добре, разбирам, не говорите за лятната ваканция, искате кръжоци в училище. Е, няма. Когато аз бях ученик в училище имахме ЗИП. Задължително избираем предмет. Това означава, че трябва да си избера предмета, но задължително. Всъщност задължително ми го избираха. Само двама души от класа имахме интерес към този предмет, който бяхме писали в молбите, а останалите нямаха интерес към никой предмет (не може да има ЗИП с двама души). Накрая ни сложиха да учим химия и биологоия като ни обясниха, че на учителката не й достига хорариум и няма да взима пълна заплата, и ако може да влезем в положение. Отплащаха ни се с добри оценки.
Със поменаване на други видни простакеси като на Орхан Мурад дъщеря му, загинала жена заради селфи (все неща, които не искам да знам, защото не гледам телевизия), статията завършва с пример за неграмотна административна служителка, която казала, че И и Й са едно и също и все се чете Йордан.
Накратко: виновни сме, че на днешните деца не им осигуряваме кръжоци и соц изживяване, те от своя страна стават разпасани неграмотни простаци (а пък не може да съберем деца – и преди и сега – с двама души кръжок не се прави). Лоши незавършили училище и прости хора винаги е имало – и в миналото, и в бъдещето. Днес ги наричаме батки, преди бяха борци (днес завършват, но всички знаем как).
Пак поглеждам към заглавието: на мама и тате простакът, ще звуча малко сексистки, но повечето примери са всъщност за на мама и тате простачката.
Авторката на статията е възмутена и от фактът, че се назначават хора с купени дипломи. Малко и за тях:
Купуаването на фалшиви дипломи и… криенето на истински.
Защо се купуват дипломи и се назначават хора на такива постове? Защото искахме да променим фактът, че в общините работят неграмотници и решихме: вече ще има само висшисти на тези позиции, за да не се оплакват бизнесмените за Й – не е буква от българската азбука (или поне на фонетик не излиза) и така се роди купуването на дипломи. Сами си го измислихме.
За съжаление висшето образование не е критерии за грамотност и може би учрежденията (и фирмите) би трябвало сами да си провеждат тестове (и обучения), ако искат квалифициран персонал вместо да им приемат купените папируси.
Днес обаче се наблюдава и един друг феномен. Криенето на образование. Да – отново измислено от самите нас. Да обясня:
Мой приятел ми казва:
– Кандидатствам за работа, дано да отговарям на изискванията. Трябва да им изпратя копие от дипломата си за средно образование.
– Но защо дипломата за средно – възкликнах аз – нали имаш висше образование, то е повече от средното!
Ще се досетите ли? Обявената позиция е за хора със средно образование и за това въпросния висшист ще скрие фактът, че име висше. Добре дошли в страната на чудесата. Изглежда, че проектът е за осигуряване на работни позиции за хора със средно образование, понеже сигурно някой е решил, че висшистите си намират работа по-лесно. После се питаме защо висшистите гладуват. Виждаш ли, мамо, а ти ми викаше „Учи бе, Иване“.
PayPal се ползва с изключително високо доверие при обработването на плащания. Предимствата са, че компанията предага силна защита на потребителите си, а те от своя страна няма нужда всеки път да въвеждат данните от кредитната си карта, а просто потребителско име и парола.
Доверието в PayPal, обаче, се поставя под въпрос при две положения:
1. Когато искат да докажеш, че си ти.
Преди около година, поради нови изисквания PayPal искаха да се изпраща отново информация за идентичност (лична карта) и доказателство за местоживеене. За да им докажа къде живея те не искат просто обикновено писмо, адресирано до мен, а искат месечна сметка. За съжаление нито една месечна сметка не пристига на моя адрес. Телефонът ми е на името на фирма, банката отдавна не изпраща писма с месечни извлечения, а тока е на името на баща ми. Когато попитах в ЧЕЗ как да сменя получателя в писмата им, те ми отговориха, че имота трябва да бъде на мое име. В крайна сметка доказах, че съм аз и къде живея. Питате как? Ами… Нещо като Галилео Галилей – бях поставен в положение, в което да твърдя, че Земята не се върти. Все пак PayPal имат неоснователни изисквания: представете си семейство с 3 акаунта в PayPal, кой коя месечна сметка ще изпрати като доказателство? А и в днешно време почти нищо не пристига вече на хартия, освен брошури и реклами.
2. Когато обменят валута.
Какво става с нашите левове, когато плащаме във валута? Ако платим с карта на физически POS терминал при търговец в чужбина, търговецът ще направи заявка към картата ни във валута. Тази информация пристига в банката и ни се удържа сума в лева според курса за деня, а търговецът си получава сумата във валутата на неговата държава. Обикновено, когато транзакцията се обработи след 2-3 дни се вижда разлика в сумата (+/- няколко стотинки).
По същия начин стоят нещата и когато това става в интернет с виртуален ПОС терминал. Напоследък, обаче, забелязах, че PayPal показва колко ще струва транзакцията в лева. Другото, което ми направи впечатление е, че сумата в лева не се променя след няколко дни, когато транзакцията е обработена. Това малко ме усъмни, защото винаги съм имал разлики от няколко стотинки, но с дребни суми от 5-10 долара в eBay човек не може да се усети какво всъщност се случва. Тогава дойде момент, в който трябваше да купя самолетен билет за моя позната. Струваше 163 EUR (~317 лв.). Казах й да ми даде 320 лв. за билета. Реших да платя с PayPal, за да не търся банковата карта и да въвеждам цифрите, все пак си е същата работа (или така си мислех). На последната стъпка PayPal ми показва сума в лева: 333 лв. (спестявам стотинките, ще работим с кръгли суми). Това обаче е 16 лв. повече отколкото очаквах. Все пак платих като очаквах след 2-3 дни сумата да бъде приравнена. Уви, транзакцията беше обработена и сумата остана същата като в началото. Това не беше курс на еврото 1.96 лв., а беше всъщност 2.05 лв. Реших да попитам какво става. Знам, че банката прави валутната обмяна и транзакциите се обменят на възможно най-изгодния курс, но тук май имаше грешка. Обадих се да попитам и за моя изненада те ми казаха, че транзакцията не е във валута, а в лева. Това автоматично означаваше, че PayPal са ме набутали с курса на еврото. Следваща стъпка беше да се свържа с PayPal. Отговориха много бързо. Обясних проблема по email и те ми казаха, че за мое „удобство“ ползват трети страни за преобразуване на валута, за да знам колко точно ще платя, иначе няма да имам представа колко ще ми излезе сумата, докато банката ми не обработи транзакцията (банката я обработва на далеч по-изгоден курс за мое „неудобство“). Също така ми обясниха как да сменя опцията за валутно преобразуване. При самото плащане имам опция да избера дали те да ми направят преобразуването или да се насоча към стаята на тайните и незнайния курс на моята банка издател. А също така в интернет открих и как да си преобразувам предварително одобрените плащания (pre-approved payments). И това не е всичко. Не само, че отговориха в рамките на час-два, но асистентът, който се представи с българско име, но писахме на английски, направи жест към мен като ми възтанови разликата в сумата според курса, който очаквах и в моя акаунт се появиха 8 EUR компенсация. Бях очарован!
PayPal не случайно се ползва високо име и авторитет. Има защо. Това в България няма да се случи.
А тази статия е, за да ви предпазя от подобни неудобства и да не ви хващат еврото на 2.05 лв.
Ето информация и за плащането, което направих след като знаех как да си преобразувам валутата:
50 USD първоначално бяха отразени от банката 84.03 лв., а по-късно, след обработката на транзакцията, окончателната сума стана 84.14 лв.
Това е 1,6828 за 1 USD или 0,594247682 USD за 1 лев.
А според курса, който виждате на снимката: 1 лев е 0,572041473 USD това ще означава 87.40 лв., което е разлика от 3.26 лв. в мой ущърб.
Ето как изглежда транзакцията преди да бъде обработена и след това:
– Събра ли ги? – Да, но ми откраднаха връзките. Имах по-хубави връзки, но ми ги взеха. И по-хубава количка имах, обаче на Нова година циганите ми я откраднаха.
Преди 5 минути, се прибирах от супермаркета с автомобила си. За по-бързо реших да мина по улицата покрай реката, пък и настилката е по-хубава. Близо до Ponte Vecchio (така наричам малкия пешеходен мост над реката) пътя ми беше препречен. Беше паднала количката с кашони на една жена, която ги предава за вторични суровини. Тя не проси от хората и не краде – предава хартия. Веднъж я видях в същия супермаркет, от който се връщах сега. Казаха ми, че била химик или зъботехник. Не си спомням, но била образована. Сега тя беше пред мен и се опитваше да вдигне падналата количка. В огледалото за задно виждане видях, че идва друга кола. Пуснах аварийните светлини за всеки случай. Колко ли време щеше да отнеме на жената да се премести от там. „Само ако имаше кой да й помогне“… тази мисъл не ми мина през ума. Просто слязох и й помогнах да премести количката от пътя. Кашоните пак паднаха, а другата кола чакаше. Не беше нетърпеливо, не свиреше, не даваше газ, но чакаше, аз се изнервям, когато някой чака.
– Ще си ги оправиш тук настрани, поне да не си на пътя.
Влязох в колата и потеглих, бях близо до вкъщи. Спрях пред входа и оставих двете чанти и 11-литровата туба с минерална вода. Тъкмо да вляза в сградата и когато хванах дръжката на вратата пред очите ми беше отново тази бедна жена с кашоните. Тя още е там и ги събира. Тръгнах пеш направо към нея. Исках да й дам някакви пари, колко ли можеше да изкара от тези кашони. Когато наближих тя почти ги беше събрала.
– Събра ли ги?
– Да, но ми откраднаха връзките. Имах по-хубави връзки, но ми ги взеха. И по-хубава количка имах, обаче на Нова година циганите ми я откраднаха. Не видях, че тук има дупка и количката ми падна. Може ли да хванаш малко тук, за да ги завържа?
Още докато отивах към нея ми застана буца в гърлото, а сега още повече. Колко ли хора щяха да спрат да й помогнат. А колко от тях щяха да се върнат? Може би утре никой няма да ми повярва, ако кажа, че заедно с тази жена сме връзвали кашони за вторични суровини на тая паянтава количка.
– Как се казваш?
– Няма значение.
– Къде ги караш тия кашони?
– Надолу…
– Колко пари ти дават за тях?
– Седем стотинки на килограм.
– И от тези тук колко изкарваш? – Жената направи една крачка назад и погледна количката.
– За това ще ми дадат едно левче. А за книги и тетрадки дават по шест стотинки. Аз даже и вестници вече не предавам. Смеят ми се. Има едни момичета, които ми се смеят, че предавам хартия, но те са осигурени. За това вече не минамавам по главната улица. Ти какво работиш?
– Няма значение
– Кажи де
– Ами, с различни неща се занимавам – дори аз самият не знам как да отговоря на този въпрос. Жената вече беше завързала всички кашони и аз можех да ги пусна. Остана само един, който тя метна най-отгоре.
– Айде, готово е
– Чакай, вземи това от мен – беше ми жал, дадох й малко пари.
– Много ми даваш
– Не са, много. Приятна вечер!
– Кажи какво работиш? Поне да имаш работа да ги изкараш отново.
– Не е важно. И внимателно да не ти падне пак количката.
Докато се прибирах вкъщи се сетих, че бях сложил в колата камера за видеонаблюдение, за да я изпробвам. Това нещо беше записано на видео. Взех картата памет и се прибрах вкъщи. Оставих я на масата и прибрах покупките от супермаркета. Докато ги прибирах си помислих „Ами ако сега картата памет е изчезнала от масата?“ Обърнах се, но картата си беше там. Щеше да бъде прекалено паранормално. Но пък не беше паранормално, когато я сложих в компютъра и видях, че нищо не се е записало на нея. Не ме е яд за това – и без това не искам да се правя като мотористите в YouTube, които се снимат как помагат на бабички да пресекат улицата. Яд ме е само, че още не съм се научил да пиша измислени истории.
Люба. Така се казва жената, която събираше хартия за вторични суровини. Тя много прилича на възрастната дама с гълъбите от Сам вкъщи 2.
Видях я още на следващия ден. Не знам по каква причина бях тръгнал с колелото към гарата и се връщах от там, когато я видях с количката да си тръгва от Гуру – пункта за изкупуване на вторични суровини.
– Здравей! Помниш ли ме?
– Да. Помня те. Ето виж – бръкна в джоба и ми показа в ръката си няколко монети – за тая количка с хартия от вчера няма даже 1.30 лв.
По това време бях влязъл в ролята на Батман и дебнех за разни нередности в града и то нередности, извършени от тези, които би трявало да дебнат за това. Наричам ги кухите, макар повечето да им казват куките. Една вечер ги бях снимал как стоят в тъмното и излизат като я̀вина (видение, призрак) да спират колите за проверка. За тази смелост бях ударил няколко уискита, разбира се, и помолих мой приятел да ме метне с колата до ГКПП-то. Така наричах мястото, на което спираха коли. Това беше един от входовете на града, който по това време с всички мълви за (и/е)мигранти беше точно като граничен контролен пропускателен пункт. Още като влязохме в крайния квартал я видяхме. Беше Люба. Моят другар, който има малко чувство за хумор и огромно чувство за лигост ми се засмя като я видя – „Как все попадаш на нея!?“. Спря колата и ме остави там.
– Здравей, Люба. Така се казваш, нали?
– Да, от къде знаеш?
– Казаха ми. Казаха ми, че си зъботехник.
Беше ми странно. Всички зъболекари и зъботехници изкарват луди пари, а тя беше стигнала до просешка тояга. Казаха ми, че има деца, които не живеят тук. Къде ли са? Не задавам въпроси на хората. Особено такива, които смятам, че са лични. Ако не ми кажат – не питам.
– Да, така е. Учих за зъботехник. Когато завърших имахме задача на изпита и аз се справих най-добре. Бях направила най-хубавата роза. Така се казва самата изработка на зъба. И когато изложихме работите си за оценка, един от студентите беше разменил листчетата с имената и беше сложил неговото име под моята роза. Добре, че журито беше там през цялото време и забеляза, че това не е неговата изработка. Я кажи… на теб кой ти каза как се казвам?
– Една приятелка.
– Само приятелка ли ти е?
– Да, нищо друго.
– И защо не се вземете?
– Защото сме само приятели.
– Е, вземете се, оженете се. Знаеш ли колко е хубаво да си имаш семейство, деца…
И колко да е хубаво? … а къде ли са нейните? Избягвам такива теми. Биологичния или който и да е часовник (но най-вече този с кукувичката) все още не ме тласка към семейния живот. А и като че ли това е нещо демоде в наши дни, докато в миналото беше много актуално – всички се женеха – възможно най-скоро: след или по време на училище. Пръстени – окови. Днес хората малко повече мислят за себе си и много, много не обръщат внимание на подканванията на бабите и консервативните си родители с любезното „Айде жени се, време ти е“. Пожелахме си лека вечер и аз отидох да наблюдавам наблюдаващите.
Един ден сестра ми ми изпрати линк към помпозна новина в местния вестник. Камион беше блъснал жена, която събира хартия за вторични суровини. Толкова тъжно ми стана, а от напомпаното заглавие си помислих, че жената е загинала при инцидента, но всъщност беше ранена доста сериозно при инцидента. Не спирах да питам какво е станало. Оказа се, че камиона е минал през краката й, но лекарите са казали, че ще се възтанови, въпреки, че е имало опастност да ампотират крака й. Не съм я виждал повече, но понякога се сещам за нея, за образованието, за самотата, за семейството, за несправедливия живот…
* Ponte Vecchio е мост във Флоренция над река Арно. Името означава „Старият мост“. На мястото, където падна количката на Люба при първата ни среща решетката се разби напълно. По мой сигнал беше оправена за 4 дни.
Зареждане ...
