Старият мост

– Събра ли ги?
– Да, но ми откраднаха връзките. Имах по-хубави връзки, но ми ги взеха. И по-хубава количка имах, обаче на Нова година циганите ми я откраднаха.

Преди 5 минути, се прибирах от супермаркета с автомобила си. За по-бързо реших да мина по улицата покрай реката, пък и настилката е по-хубава. Близо до Ponte Vecchio (така наричам малкия пешеходен мост над реката) пътя ми беше препречен. Беше паднала количката с кашони на една жена, която ги предава за вторични суровини. Тя не проси от хората и не краде – предава хартия. Веднъж я видях в същия супермаркет, от който се връщах сега. Казаха ми, че била химик или зъботехник. Не си спомням, но била образована. Сега тя беше пред мен и се опитваше да вдигне падналата количка. В огледалото за задно виждане видях, че идва друга кола. Пуснах аварийните светлини за всеки случай. Колко ли време щеше да отнеме на жената да се премести от там. „Само ако имаше кой да й помогне“… тази мисъл не ми мина през ума. Просто слязох и й помогнах да премести количката от пътя. Кашоните пак паднаха, а другата кола чакаше. Не беше нетърпеливо, не свиреше, не даваше газ, но чакаше, аз се изнервям, когато някой чака.
– Ще си ги оправиш тук настрани, поне да не си на пътя.
Влязох в колата и потеглих, бях близо до вкъщи. Спрях пред входа и оставих двете чанти и 11-литровата туба с минерална вода. Тъкмо да вляза в сградата и когато хванах дръжката на вратата пред очите ми беше отново тази бедна жена с кашоните. Тя още е там и ги събира. Тръгнах пеш направо към нея. Исках да й дам някакви пари, колко ли можеше да изкара от тези кашони. Когато наближих тя почти ги беше събрала.

– Събра ли ги?
– Да, но ми откраднаха връзките. Имах по-хубави връзки, но ми ги взеха. И по-хубава количка имах, обаче на Нова година циганите ми я откраднаха. Не видях, че тук има дупка и количката ми падна. Може ли да хванаш малко тук, за да ги завържа?

Още докато отивах към нея ми застана буца в гърлото, а сега още повече. Колко ли хора щяха да спрат да й помогнат. А колко от тях щяха да се върнат? Може би утре никой няма да ми повярва, ако кажа, че заедно с тази жена сме връзвали кашони за вторични суровини на тая паянтава количка.
– Как се казваш?
– Няма значение.
– Къде ги караш тия кашони?
– Надолу…
– Колко пари ти дават за тях?
– Седем стотинки на килограм.
– И от тези тук колко изкарваш? – Жената направи една крачка назад и погледна количката.
– За това ще ми дадат едно левче. А за книги и тетрадки дават по шест стотинки. Аз даже и вестници вече не предавам. Смеят ми се. Има едни момичета, които ми се смеят, че предавам хартия, но те са осигурени. За това вече не минамавам по главната улица. Ти какво работиш?
– Няма значение
– Кажи де
– Ами, с различни неща се занимавам – дори аз самият не знам как да отговоря на този въпрос. Жената вече беше завързала всички кашони и аз можех да ги пусна. Остана само един, който тя метна най-отгоре.
– Айде, готово е
– Чакай, вземи това от мен – беше ми жал, дадох й малко пари.
– Много ми даваш
– Не са, много. Приятна вечер!
– Кажи какво работиш? Поне да имаш работа да ги изкараш отново.
– Не е важно. И внимателно да не ти падне пак количката.

Докато се прибирах вкъщи се сетих, че бях сложил в колата камера за видеонаблюдение, за да я изпробвам. Това нещо беше записано на видео. Взех картата памет и се прибрах вкъщи. Оставих я на масата и прибрах покупките от супермаркета. Докато ги прибирах си помислих „Ами ако сега картата памет е изчезнала от масата?“ Обърнах се, но картата си беше там. Щеше да бъде прекалено паранормално. Но пък не беше паранормално, когато я сложих в компютъра и видях, че нищо не се е записало на нея. Не ме е яд за това – и без това не искам да се правя като мотористите в YouTube, които се снимат как помагат на бабички да пресекат улицата. Яд ме е само, че още не съм се научил да пиша измислени истории.

Люба. Така се казва жената, която събираше хартия за вторични суровини. Тя много прилича на възрастната дама с гълъбите от Сам вкъщи 2.

Видях я още на следващия ден. Не знам по каква причина бях тръгнал с колелото към гарата и се връщах от там, когато я видях с количката да си тръгва от Гуру – пункта за изкупуване на вторични суровини.

– Здравей! Помниш ли ме?
– Да. Помня те. Ето виж – бръкна в джоба и ми показа в ръката си няколко монети – за тая количка с хартия от вчера няма даже 1.30 лв.

По това време бях влязъл в ролята на Батман и дебнех за разни нередности в града и то нередности, извършени от тези, които би трявало да дебнат за това. Наричам ги кухите, макар повечето да им казват куките. Една вечер ги бях снимал как стоят в тъмното и излизат като я̀вина (видение, призрак) да спират колите за проверка. За тази смелост бях ударил няколко уискита, разбира се, и помолих мой приятел да ме метне с колата до ГКПП-то. Така наричах мястото, на което спираха коли. Това беше един от входовете на града, който по това време с всички мълви за (и/е)мигранти беше точно като граничен контролен пропускателен пункт. Още като влязохме в крайния квартал я видяхме. Беше Люба. Моят другар, който има малко чувство за хумор и огромно чувство за лигост ми се засмя като я видя – „Как все попадаш на нея!?“. Спря колата и ме остави там.

– Здравей, Люба. Така се казваш, нали?
– Да, от къде знаеш?
– Казаха ми. Казаха ми, че си зъботехник.

Беше ми странно. Всички зъболекари и зъботехници изкарват луди пари, а тя беше стигнала до просешка тояга. Казаха ми, че има деца, които не живеят тук. Къде ли са? Не задавам въпроси на хората. Особено такива, които смятам, че са лични. Ако не ми кажат – не питам.

– Да, така е. Учих за зъботехник. Когато завърших имахме задача на изпита и аз се справих най-добре. Бях направила най-хубавата роза. Така се казва самата изработка на зъба. И когато изложихме работите си за оценка, един от студентите беше разменил листчетата с имената и беше сложил неговото име под моята роза. Добре, че журито беше там през цялото време и забеляза, че това не е неговата изработка. Я кажи… на теб кой ти каза как се казвам?
– Една приятелка.
– Само приятелка ли ти е?
– Да, нищо друго.
– И защо не се вземете?
– Защото сме само приятели.
– Е, вземете се, оженете се. Знаеш ли колко е хубаво да си имаш семейство, деца…

И колко да е хубаво? … а къде ли са нейните? Избягвам такива теми. Биологичния или който и да е часовник (но най-вече този с кукувичката) все още не ме тласка към семейния живот. А и като че ли това е нещо демоде в наши дни, докато в миналото беше много актуално – всички се женеха – възможно най-скоро: след или по време на училище. Пръстени – окови. Днес хората малко повече мислят за себе си и много, много не обръщат внимание на подканванията на бабите и консервативните си родители с любезното „Айде жени се, време ти е“. Пожелахме си лека вечер и аз отидох да наблюдавам наблюдаващите.

Един ден сестра ми ми изпрати линк към помпозна новина в местния вестник. Камион беше блъснал жена, която събира хартия за вторични суровини. Толкова тъжно ми стана, а от напомпаното заглавие си помислих, че жената е загинала при инцидента, но всъщност беше ранена доста сериозно при инцидента. Не спирах да питам какво е станало. Оказа се, че камиона е минал през краката й, но лекарите са казали, че ще се възтанови, въпреки, че е имало опастност да ампотират крака й. Не съм я виждал повече, но понякога се сещам за нея, за образованието, за самотата, за семейството, за несправедливия живот…

 

* Ponte Vecchio е мост във Флоренция над река Арно. Името означава „Старият мост“. На мястото, където падна количката на Люба при първата ни среща решетката се разби напълно. По мой сигнал беше оправена за 4 дни.

  

 

1 thought on “Старият мост

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Защита от вредители: * Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.