Местенцето беше абсолютно спокойно. Признавам си, че в началото ме беше страх да тръгна по почивка в Халкидики през уикенда. Всички отиваха тогава, а аз избягвах лудниците. Исках спокойствие. И дори в петък вечерта, тук беше много спокойно. Заведенията не бяха пълни дори и на половина. Вървяхме по крайбрежната улица и търсехме къде да седнем. Избрахме един бар и когато влязохме видяхме, че дават световното по футбол на огромна видеостена.
– Сядаме възможно най-далече от телевизора – казах аз. Той нищо не каза, само ме последва. Вече му бях казал, че все още се чудя кое е по-безсмислено – до играеш футбол или да гледаш как го играят. От другия край на бара се оказа, че не се чува нищо от телевизора, а само приятна музика (Deep House). Седнахме на последната маса, която всъщност беше първата – до морето.
– Напоследък, като се събудя и благодаря…
– На кой благодариш? За какво? – прекъснах го бързо, като очаквах да ми каже, че благодари на господа. Сервитьорката дойде и ни даде меню.
– … сега ще ти обясня. Благодарен съм, че се събуждам, че имам ръчички, че имам крачета, че живея в страна, която не е във военно положение, че имам питейна вода, че имам дом, че съм здрав, че мога сега да си позволя да дойда тук и да пия бира край морето. Знаеш ли, имаме толкова много неща, а се съсредоточаваме само в една липса, която ни отнема цялото внимание, сякаш това е всичко.
– Така е, прав си. Хубаво е, че си благодарен, но защо ти е такъв негативизъм? Да, аз също съм благодарен, че съм жив и здрав, че имам финансовата възможност да обикалям света, но да се замисля и да благодаря за тези неща означава да се сетя за всички тези хора, които страдат по някакъв начин. Аз си имам собствения си живот и собствените си проблеми, не си мисли, че съм егоист или, че другите не ме интересуват. Напротив! Но отдавна вече съм претръпнал, знам, че има такива неща, но това само ме натоварва психически. Мисли за по-позитивни неща. На мен също ми става гадно, когато мина покрай хора с инвалидни колички и аз мога да ходя, да карам колело, да скачам по хаус партита. Но такъв е живота. Всеки си има своята липса. И съм се замислял…, мисля, че имаше такъв филм или книга, но сюжета беше нещо като сделка с дявола – ако може да ми даде това, което ми липсва, но да ми вземе нещо друго… вероятно не бих се съгласил. Знам ли колко ще ми липсва другото нещо, което ще ми вземе… всъщност – не бих се съгласил въобще. Аз си искам своята липса. Аз си я имам толкова отдавна, че съм свикнал да живея с липсата си. Не мога те първа да свиквам с нова липса, ами ако не мога да свикна и със запълнената липса? Всеки си носи кръста. „Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал“, както се казва в „Птиците умират сами“. Всеки си има липсата и си мисли, че неговата е най-страшна. Не се фокусирай върхи тези неща – ако нещо ще се случи, то ще се случи без значение колко много не искаш да се случи и ако нещо няма да се случи, то няма да се случи, независимо колко много го искаш. Не казвам да бъдеш позтивен на макс до степен публикуване на снимки във Facebook „Честит вторник“, но просто не обръщай много внимание на негативните неща.