Двама луди решили да избягат от лудницата, но трябвало да прескочат 100 стени. И така започнали да прескачат.

На 33-тата единият казал:

– Още малко остава, давай!

На 66-тата другият казал:

– Айде, почти успяхме!

Вече на 99-тата пак първият казал:

– Айде да се връщаме, не мога повече!

Отдавна исках да направя каране 200 км. за един ден. Тази година след като си купих колелото, за което мечтаех реших, че вече е време. Коронавируса ограничи маршрутите ми до 1 – Обиколка на Пирин. Първоначалната ми идея беше обиколка на Беласица през Македония и Гърция или каране в Гърция, но със забраните за пътуване и налагането на задължителна карантина на лицата, излезли в чужбина тези варианти отпаднаха. Миналата година правих тази обиколка с един приятел и със старото ми колело – хибрид (т.е. градско: като планинско, но с по-тънки гуми – не е на ток или на метан – често ме питат какво е хибрид). 163 км беше пътуването от Сандански през Гоце Делчев, Добринище и Симитли. Там спряхме и се прибхаме до Сандански с влака, защото денят свършваше, а ние нямахме време и сили да караме през Кресненското дефиле, а и там е доста опасно като цяло, не само за колоездачи.

Тази година тръгнах сам. Казах само на един приятел със шосейно колело, който смятах, че има необходимото ниво. Той отказа, защото прецени, че не е готов, а на другите от групата на шосейните колоездачи не казах, защото смятах, че те са доста по-напреднали от мен. Другите ми приятели (не, че познавам много колоездачи) или нямаха шосейни колела или нямаха нужната подготовка.

Тръгнах към 7:00 ч. Взех храна, резервна гума, преходник от френски към автомобилен вентил, шестограми, щанги (за смяна на гуми), пари, зарядно, телефон и смарт часовник с GPS, с който засичам каранията. Помпа не взех, защото нямаше къде да я сложа. Тази, която имам е по-голяма и разваля вентилите на гумите. Маршрута ми беше само по пътища, все щях да намеря помпа от някой, ако се наложи.

Сутринта беше топло и тръгнах по магистралата към Катунци. Знам, че е забранено за колела, но реално там е по-безопасно за мен, защото карам в аварийната лента и колите минават на 2 метра от мен вместо на 20 см., а ако бях заобиколил магистралата щях да катеря още много баири. След Катунци, когато стигнах на Горно Спанчово започна „веселбата“. Нагорник! Повече от 20 км. Най високата точка, до която трябваше да стигна е на 1424 м. надморска височина – Попови ливади (Папаз Чаир). От там ме чакаше спускане до Гоце Делчев, а от там до Добринище пътя е почти равен. Има изкачвания, но много леки. Едно е да изкачиш 300 м. височина за 40 км трасе, друго е над 1000 за 20 км.

На разклона за с. Пирин направих почивка за вода. Снимах се на табелата и продължих. В началото е добре, пътя е по-равен, но после изкачването продължава. След всеки завой се надявах поне да стане равно, но за съжаление следваше ново изкачване. Почнах да огладнявам, оставаше ми малко и исках да стигна на Папаз Чаир, за да направя почивка и да хапна. Най-накрая стигнах. Знаех, че най-трудното мина, но си мислех, че никога няма да стигна. Баир след баир се редяха и вече се питах къде съм тръгнал. Съмнявах се, че ще издържа цялата обиколка. Може би пак щях да стигна до Симитли и да се кача на влака (ако има).

Стигнах до Папаз Чаир. Имаше заведение, което работеше и спрях да хапна. Имаше огромно куче, което за моя изненада не ме подгони. Беше с каишка (но отвързано), вероятно на собствениците на заведението. На тръгване му хвърлих няколко сухара и то тръгна с мен да ме изпрати. Няколко метра по-нататък по пътя е паметника на Гоце Делчев. Спрях за снимка, а там имаше двама мотористи, които се снимаха. През целия ден имаше много мотористи по пътя. Заговорихме се, казаха, че са от Кюстендил, предишния ден са ходили в Мелник. Единия забеляза колелото ми и го снима, за да го покаже на негов приятел. Все пак колелото ми е едно от най-добрите. Беше голям комплимент за мен. Спуснах се към Гоце Делчев. Тази година вече знаех пътя и не гледах картата на къде да тръгна. Завих към Добринище и пътя пред мен стана равен. Времето беше страхотно. Имаше облаци, но не беше студено, а слънцето не ме печеше. После до мен се изви и река Места. Зеленина, река, тук-таме някой живописен мост, през няколко километра кътчета за отдих с чешмички. Спомних си как миналата година спирахме да си починем, защото бяхме доста уморени, а сега вместо да търся от къде да си напълня вода аз настъпвах педалите все по-силно. Нямаше много коли на пътя, беше спокойно, реката до мен си течеше и тогава чак ми стигна до съзнанието, че аз си осъществявам една от мечтите – да карам 200 км. с новото си колело – да направя обиколка на Пирин за един ден. Скоростта ми се увеличаваше, а с нея и адреналина. УОХООООООООО! Чух се как викам от кеф. Няма нищо по-хубаво от това да преследваш мечтите си и да ги осъществяваш.

Стигнах Добринище. Спрях на бензиностанцията, за да заредя батерията на часовника си. Може би контакта имаше проблем, защото висях там повече от половин час, а батерията се зареждаше много бавно. По едно време ми писна и тръгнах. Надявах се да издържи. Следващото препятствие предстоеше – да изкача Предела. Там имаше чешма и винаги хората спираха за вода, пълнеха големи бутилки. Помня как миналата година бях умрял за вода, а никой от тези хора не ми каза „Напълни си, ти си с малка бутилка“ – 750 мл., а те пълнеха 11-литрови туби и като се напълнеше бутилката веднага след нея зареждаха нова под чучура без да оставят и капка да изтече в коритото на чешмата. Нагорника ми се стори по-лесен. Миналата година спирах на няколко места да почивам, кръста ме болеше и бях скапан. Крепеше ме мисълта, че от там до Симитли е само спускане и после се качваме на влака. Един вид пътуването ни тогава беше само до Предела – от там надолу не го броях. Сега взех баира наведнъж без спирки за почивка. Отидох на чешмата, пак имаше хора, но се мушнах между тях. Напълних вода, изпих я, отидох втори път за вода, този път всички чучури бяха заредени с бутилки.

– Давай, напълни си вода – каза един от хората – само да не напълниш много с тая бутилка – пошегува се той.

– Няма, няма, ще оставя и за вас да има – отвърнах на шегата

– Тая бутилка само ти тежи.

– На мен друго ми тежи – пошегувах се аз.

Всъщност, когато човек си казва истината не е шега. Спуснах към Симитли – беше страхотно. Спускането е наградата за катеренето. Чувствах се все едно, че летя.

От Симитли продължих в посока Креснеското дефиле през Черниче и чак там излязох на главния път. Батерията ми беше на 4% и ми трябваше ток. Реших, че ще потърся къде да го заредя като изляза от дефилето, защото вече се стъмваше – исках да изляза максимално бързо от там. Не го усетих това дефиле. Като минавам с колата ми се струва, че пътувам от там цяла вечност, а сега просто прелетях през него. Стигнах до Кресна и там аз и GPS часовника ми заредихме батериите. Все още не бях решил като мина Кресна от къде да се прибера – отново по магистралата, от където и тръгнах или по главния път (Е79). Тъй като се стъмваше реших да тръгна по магистралата. Прецених, че е по-безопасно, заради дистанцията, на която минават колите от мен. Имах светлини,  но не мога да разчитам само на тях. И така – качих се на магистралата. До Сандански оставаше малко. Или така си мислех…

Спуках предната гума. Погледнах GPS-a – 192.9 km. Добре, поне всичко, от това, което бях приготвил щеше да влезе в употреба. Само дето нямах помпа. Беше още светло, но се стъмваше бързо. Не можех да сляза от магистралата. Може би беше грешка, че реших да тръгна от там. А може би не. През цялото време информирах близките ми къде съм. Когато спуках гумата се обадих на майка ми, защото сестра ми не отговори. Казах й да дойде с помпа, но тя не можеше, защото беше с племениците ми, а и нямаше помпа. Каза, че ще се обади на някой да дойде. Каза: „Мога да изпратя човек, той каза, че ще дойде с бус направо да качите колелото и да те прибере“. Тези хора не разбираха… Аз бях прескочил 99 стени. 193 километра от 200 и мечтата ми отиваше по дяволите. Не е честно! Бях изминал толкова много път. От ляво се издигаше Вихрен, а до него лежеше Кончето. Заобиколих цялата тази планина. Изкачих Папаз Чаир с толкова много усилия, крещях от кеф по пътя, знаейки, че настъпвам педалите на колелото си по пътя към една от мечтите ми. Не се отказвам! „Не, не искам да ме закара. Искам помпа!“

Следващите 30 минути докато дойдат с помпа ми се сториха цяла вечност. Стъмваше се, почти нищо не се виждаше. Беше ме яд. Яд, че на крачка от дома ми спуках гума. Дори не бях сигурен как се сваля каплата на това колело. Извадих всичко необходимо. Започнах да свалям външната гума и да проверя дали не е останало нещо остро отвътре. Беше ми трудно – пръстите ми бяха изтръпнали от дългото държане за кормилото, движех ги трудно и не ги усещах. Колата дойде, смених вътрешната гума, не я напомпих много, че ме беше страх да не се спука. Продължих по пътя, пак спрях да пипна гумата дали не е спукана, беше леко мека, но се движех. Вече беше пълен мрак, махнах слънчевите очила и насекомите се забиваха право в очите ми. Опитите да ги почистя влошиха нещата, защото солта от потта ми подразни очите ми още толкова. Часовника извибрира. 200 км. Постигнах целта си, оставаше още малко до вкъщи. Нещо обаче не беше в ред. Кой знае колко съм карал така в тъмното. Спрях пак и проверих гумата. Напълно мека. Нямах друга гума, нито ми се занимаваше да сменям отново. Сигурно аз не я бях сложил както трябва, едва си усещах пръстите на ръцете. В този момент писа сестра ми, отговаряше на първия ми зов за помощ. „Всичко наред ли е?“, казах „Не, спуках гума“. Тя не можеше да дойде, защото не беше вкъщи. Каза „Изпращаме кола, къде си?“ Пратих локация и зачаках. Още 30 мъчителни минути докато дойде другата кола. Беше ме яд още повече. Финиширах карането на 204 км., но не бях доволен. Трябваше да се върна там, от където съм тръгнал. Облегнах колелото на мантинелата и оставих светлините включени. Тировете пускаха допълнителните светлини, когато наближаваха, за да видят какво има – дебел колоездач на магистралата със спукана гума – какъв загубеняк. Вероятно това са си мислели. Чувах странни звуци в тъмното. Може би мантинелата пукаше от това, че метала изстиваше през нощта, а може би чувах и някакво животно от другия край на пътя. Да, малко ме беше страх сам в тъмното. „Какъв загубеняк“ – мислех си и аз за себе си. Тябваше да тръгна по Е79 вместо по магистралата. Нямаше да спукам гума и до сега да си бях вкъщи. Какъв лош късмет извадих. Или пък… не е лош. Това си е моя късмет. И е късмет – спуках гума на няколко километра от дома си, където близките ми можеха да реагират и да ми помогнат. Ами ако това беше станало от другия край на планината, където нямаше кой да ми помогне? Ами ако беше станал друг инцидент, ако бях тръгнал по Е79? Можеха да станат далеч по-страшни неволи по време на тези 200 километра, а това, което стана беше възможно най-безобидното.

Колата дойде. В 22:49 написах на всички „Прибрах се“.

В неделя (на следващия ден), въпреки, че бях убеден, че проблема за втората спукана гума е само и единствено в мен и това, че не съм сменил правилно гумата, все пак реших да огледам външната предна гума.

Още едно телче. Съвсем не съм бил виновен аз. Явно такъв ми е бил късметът.

Писаха ми приятели, познати – реагираха на сторито, което споделих в инстаграм с маршрута на пътешествието ми и епичните 204 километра. Хора, които не бяха писали отдавна ми писаха. На по-следващия ден чух и, че и съвсем странични хора, които не са колоездачи и са ми просто познати са разбрали за моите 200 километра и са били възхитени от постижението ми. Карането в Страва (където са колоездачите) все още няма коментари, някои от близките ми приятели даже не са го харесали, няма нито едно „браво“, нито коментари в групата във Viber. Може би това, което съм направил не е толкова впечатляващо. Не, че го направих, за да впичатля някого.
Чувствах се добре, само леко уморен. Нищо не ме болеше за моя изненада.

Нямам търпение да го направя пак.

* Mayday – Международен сигнал за помощ, използван в радиокомуникациите.