Архив по дни: 24.08.2018

Любими цитати от Ланс Армстронг

Не харесвам да чета такива книги. Те са пълни с емоции, които натъжават. Не съжалявам, обаче, че я прочетох. Не само успях да намокря 299-та страница с една сълза, но и се смях истински с тънкото чувство за хумор в книгата. Дори не бих казал, че хуморът е бил неуместен.

Напомни ми много за мен. Моят ръководител на дипломната ми работа веднъж ми каза, че имам страхотно чувство за хумор, което умея да вмъкна дори в академичен текст. И не само за това. Напомни ми за мен не само с любовта си към велосипеда, но и с разбиранията и схващанията си. Аз също съм агностик (често използвам думата атеист), и също така включвам въображението си тогава, когато трябва да намеря смисъла в нещо, а не го виждам веднага. Така сме устроени хората. Винаги сме нетърпеливи и искаме да видим нещата на момента.

Моите любими цитати от книгата на Ланс Армстронг „Пътуване обратно към живота“:


Прочетох някъде как съм прелетял френските хълмове и планини. Но човек не прелита хълм. Той се бори с наклона бавно и болезнено и може би ако се труди достатъчно упорито, го изкачва преди останалите.
Същото е и с рака. Хубави, здрави хора се разболяват от рак и правят всичко необходимо и възможно, за да го победят, и въпреки това умират. Това е основното, което научаваш: хората умират. И след като го проумееш останалото изглежда несъществено. Просто нищожно.


Хората умират. Тази истина е толкова обезкуражаваща, че на моменти дори не мога да я произнеса. Защо да продължаваме, ще кажете? Защо не спрем и не се проснем където сме? Но има и друга истина. Хората живеят, и  то по най-забележителния начин. Докато бях болен, открих повече красота, триумф и истина във всеки един ден, отколкото бях видял на кое да е колоездачно състезание. Това бяха човешки моменти, не мигове на чудо. Запознах се с един тип с оръфан пуловер, който се оказа брилянтен хирург. Сприятелих се с изтормозена и претоварена с работа медицинска сестра, Латрис, която ме обгради с грижи, които биха могли да са израз само на най-дълбока привързаност и симпатия.
Видях деца без вежди и мигли, с изгорена от химиотерапията коса, които се бореха със сърцето и куража на Индураин.
Все още не разбирам напълно.
Всичко, което мога да направя е да ви разкажа какво се случи.


Джим знаеше каква битка за оцеляване води майка ми, но също така беше забелязъл и че е винаги добре облечена, че аз съм спретнато и добре гледано дете. Явно заинтригуван, предложи на майка ми прилична отстъпка за първото ми истинско колело. Беше „Швинг Маг Скрамбъл“ и го получих, когато бях на около седем години. Въпреки, че беше грозно кафяво и с жълти капли, аз си го харесвах. Защо хлапетата си падат по колелата? Защото колелото е свобода и независимост, първият ти чифт гуми. С колелото можеш да се рееш свободно и без ограничения.


Тери Армстронг беше християнин, а роднините му бяха склонни да учат майка ми как да ме отглежда. Въпреки всички свои положителни страни той лесно избухваше и ме налагаше с камшика за глупости – за хлапашки неща, например че съм разхвърлял.
Веднъж оставих в стаята си отворено чекмедже с висящ навън чорап. Тери извади бухалката, която си пазеше от отбора в колежа. Беше си масивна дървена бухалка, каквато по мое мнение човек не бива никога да вдига пред малко момче. Той ме завъртя с гръб към себе си и взе да ме налага.
Бухалката беше предпочитаното му възпитателно средство. Закъснеех ли – прибягваше до нея. Пляс! Правех ли се на много умен – пак заиграваше бухалката. Не ме болеше само физически, а и емоционално. И постепенно намразих Тери Армстронг. Смятах го за преливащ от тестостерон неуравновесен откачалник и в резултат на това първите ми впечатления от религията като такава бяха, че тя е занимание за двулични лицемери.


Защо карах колело, след като бях болен от рак? Колоезденето е толкова интензивно, болката – толкова силна, че действа абсолютно пречистващо. Когато тръгваш с колелото, може да имаш чувството, че целият свят се е стоварил наплещите ти, и след шестчасово каране при интензивна болка на прага на поносимостта започваш да усещаш покой. Болката става толкова дълбока и силна, че над мозъка ти сякаш се спуска воал. Поне за известно време се затваряш в някакъв тунел и преставаш да се взираш в проблемите си; можеш да изключиш всичко останало, тъй като усилието и последващото изтощение са абсолютни.


„Движи се“, казвах си. Ставах, обличах топли дрехи, слагах си уокмена и тръгвах на разходка. Нямам представа какви разстояния изминавах. Изкачвах хълма, излизах през портата и поемах по пътя.
Мога ли да се движа, значи съм здрав.


Как се изправя човек пред собствената си смърт? Понякога си мисля, че кръвно-мозъчната бариера е не само физическа, но и емоционална. Може би психиката ни има защитен механизъм, който ни пречи да осъзнаем, че сме смъртни, преди да е крайно наложително да го направим.
В нощтта преди операцията мислих за смъртта. Опитах се да изброя най-ценните си качества и се запитах, ако ще мра, как предпочитам да го направя – като се мятам и се боря яростно или тихо и кротко? Какъв характер се надявах да проявя? Бях ли доволен от себе си и от постигнатото в живота до сега? Заключих, че дълбоко в себе си съм добър човек, въпреки, че е можело да бъда и по-добър. И в същото време разбирах, че на рака не му пука.
Запитах се в какво вярвам. Никога не съм бил по молитвите. Надявах се силно, желаех силно, но не се молех. Още като малък развих известно недоверие към масовата религия, но усещах, че мога да бъда човек на духа и да вярвам горещо. Най-просто казано, вярвах, че съм достатъчно отговорен, за да бъда добър човек, което значи открит, честен, работлив и почтен. След като съм бил такъв, след като съм се държал добре с близките си и не съм изменил на пирятелите си, след като като съм отдавал дължимото на общността си и на определени каузи и не съм бил лъжец, измамник или крадец, ми се струваше, че това е достатъчно. В края на пътя, ако наистина имше някой или нещо, което да ме съди, се надявах да бъда съден според начина, по който съм живял, а не в зависимост от това дали съм бил кръстен. Ако наистина има Бог, се надявах на края на дните ми той да не каже: „Ама ти не си християнин, така че не си за тук.“ Ако пък ми каже така, бих му отговорил: „Да ти кажа прав си. Чудесно!“


Една сестра ми донесе порция бъркани яйца.
– Може ли да видя майа си? – попитах.
След малко мама влезе тихо и ме хвана за ръката. Разбирах как се чувства, колко страда като майка да ме види в този вид. Бях нейна плът и кръв, тя ме беше създала до последния сантиметър кожа и до малкото пръстче на крака си аз й пренадлежах. Докато съм бил бебе е броила колко пъти вдишвам и издишвам през нощта. Преди да ни сполети това, си мислеше, че трудностите вече са зад гърба ни.
– Обичам те – казах й. – Обичам живота си, а ти си ми го дала и съм ти толкова задължен за това.


Крис Кармайкъл ме сграбчи за ръката. Двамата с него бяхме заедно повече от шест години. Нямаше нещо, което не можем да си кажем или признаем.
– Как си? – попита ме той.
– Чудесно.
– Добре. А сега сериозно – как се чувстваш?
– Крис, чувствам се чудесно.
– Аха, добре.
– Крис, ти не разбираш – казах му и се разплаках. – Радвам се, че стана така. Знаеш ли, всъщност нещата ми харесват такива, каквито са. Обичам препятствията да се изправят срещу мен, винаги ги е имало и не познавам друг начин на живот. Това е някаква огромна глупост, с която ще се справя. Не искам нищо да се променя.