Един от най-честите въпроси, (и най глупавите) които  ми задават е с кой съм карал колело. Много дразнещ въпрос. Често отговарям „Не казах, че съм правил секс, а че съм карал колело“ – не ми трябва повече от един човек за целта. Сам. Хората приемат колоезденето като колективен спорт, сякаш не мога да тръгна сам и ми трябва някого. Колко човека биха се навили да карат над 100 км или да изкачат над 2000 м. височина? А колко от тях да познавам? А колко от тях да са свободни тогава, когато искам да тръгна?
Ако чаках някого, никъде да не бях отишъл до сега.

Това събитие беше организирано от Bella Extreme – Петрич. В календара им беше записано „Кашински водопад (Скоко)“ на 11/12 май (събота или неделя). Не ползвам системата за промиване на мозъци “Facebook”. Изпратиха ми календара им, който преписах в моя календар (само събитията, от които се интересувам). Питах организатора няколко дни преди събитието дали ще ходят до водапада в Кашина и кога точно, защото цялата информация е във Фейсбук групата, но още не бяха решили. В петък ми казаха, че са се отказали заради лоша прогноза за времето. Не разбирах кое беше лошото на прогнозата: 24°C, вятър 4-5 м. в секунда, слънчево. Така или иначе бях решил да отида. Те вероятно са щели да тръгнат от Рожен, но аз не обичам да си качвам колелото в кола. Тръгвам винаги от вкъщи.

Тази събота времето беше наистина хубаво, на места леко подухваше, а над планините се виждаха струпани тъмни облаци, но като цяло беше топло. Ще запомня с. Карланово (след Мелник) с дружелюбоните хора, които винаги ме поздравяват. На Рожен спрях в механата на един приятел за почивка, да хапна и да пийна едно кафе. Тръгнах късно от Сандански – в 13 ч., а на Рожен стигнах около 2 часа по-късно. Към 15:30 продължих към Кашина. Първо се минава през уникалния тунел, прокопан в една от „пирамидите“, характерни за региона на Мелник и Рожен. Целият район е обграден с този природен феномен. Мелнишките пирамиди са уникално красиви скални образувания. Високи, отвесни, сякаш направени от пустинен пясък, а по върховете им – зеленина.

Малко след тунела се стига до първото село след Рожен – Любовище. Чудех се защо ли се казва така. Уж думата „любов“ е в името на селото, а окончанието е като на „чудовище“, звучи малко страшно това Любовище и вероятно понякога любовта е като чудовище. Иначе е доста красиво, особено над селото, където се открива страхотна гледка и веднага след това стеснен път, сякаш мост, който свързва два свята.

Първото куче вече ме подгони. Бях забравил да си взема кучешките бисквитки, които съм си купил за подобни случаи. След малко подвиквания и подсвирквания кучето ме остави. С не много стръмни изкачвания след около 50 мин. от почивката ми в Рожен вече бях на Кашина.

„Във виното е истината, във водата е здравето“ – табелка с този текст от латинския цитат In vino veritas, in aqua sanitas стои в ъгъла на табелата на Кашина. Има един особен чар в тези ръчно направени табели на забравените от бога места. Не металните светлоотразителни табели за начало и край на населено място, а точно тези – навярно изработени търпеливо от някой сръчен майстор в селото. Няколко бързи снимки на табелката и право към водопада. Пресякох реката по дървения мост и започнах стръмно изкачване.

Когато стана почти отвесно просто слязох от колелото и започнах да бутам. Срам ме е да бутам по принцип – колелото е за да се кара. Настигнаха ме двама „куджовци“, или както им казва един приятел „Цезари“ (използва го като нарицателно заради широко разпространеното име на куче). Тук на помощ дойде второто ми протеиново брауни, от което отчупих, за да се харесам на кучетата. Те започнаха да махат дружелюбно с опашки и ме придружиха. Терена беше такъв, че нямаше как да не бутам – гумите нямаха сцепление, земята под мен беше ронлинва. Пък и кой щеше да ме види там, че бутам.

– Добър ден – поздравих мъжа и жената, които в същия момент се появиха срещу мен.
– Има още по голям нагорник – каза жената.
– Е, има, знам, че има и ми е още по-нанагорно като идвам от Сандански.
– Познавате ли района?
– Да, идвал съм и друг път, но пеша.
– Все едно гледам Росен – моя син. И той кара, постоянно сменява колелата. Той сега е на Черни връх – разказа гордо жената.

Бях забравил колко е стръмен нагорника. GPS данните от Strava показват на места над 40% наклон. Просто не можех да се кача на колелото и да потегля. Но малко след това качих и най-стръмната част и можех отново да карам.

На мястото където свършва стръмния нагорник има разклонение. Надясно се тръгва за с. Пирин и Горно спанчово, а на ляво е за водопада. И там – на този кръстопът има надписи за посоките. За да не се изгуби човек. И имам предвид не за да не се изгуби по пътя, а за да не изгуби себе си.

До табелките с посоките имаше надпис на дървена подложка, също като този, който беше на входа на селото. Нищо не е вечно, нито камъните, нито отчаянието!

Понякога, когато съм изминал десетките километри, изкачил стотици метри, и вече изразходвал силите си, се случва нещо, което да ме трогне, обикновено много малко нещо, което ме инжектира интравенозно с невероятен прилив на енергия. И когато човек е изминал толкова много път от прага на дома си, движен само от двигателя на собствените си усилия, тогава разбира, че всичко останало е просто нищожно. Един прост надпис ми даде толкова много енергия, и ми припомни, че точно такива са нещата в природата – прости и семпли, но значими. И понякога, за да го разберем трябва да изминем много дълъг път.

Тези надписи ги нямаше миналата година. От там до водопада оставаше малко, а и за мое облекчение е надолник. Пътят пак се разклонява. На У-образния кръстопът отново има табелки.
Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.

Още една „инжекция“ свеж прилив на енергия. Радвам се, че дойдох сам. Ако бях там с други хора преживяването нямаше да е същото. Аз ставам малко емоционален на такива места и имам нужда да остана сам с тишаната и природата. Без други хора, без нищо. Просто искам да бъда сам с колелото си.

Не аз се докоснах до това кътче – то се докосна до мен.

Аз съм мечтател, мечтая да се добера до звездите.
И някой ден ще карам колело до там.